Ръцете ми не спираха да треперят и всеки път, опитах ли да затворя очи, виждах единствено празния поглед на учения в бялата престилка. При мисълта за родителите ми болезненото туптене в главата ми се усили още повече.
Нямам представа защо излъгах. Явно така беше по-лесно, отколкото да кажа истината - а може би усещах поне една малка част от лъжата като истина.
- Родителите ми са мъртви.
Тя вдиша рязко измежду стиснатите си зъби.
- Ще ми се и моите да бяха.
- Не говориш сериозно!
- Все пак те ме изпратиха тук - опасно повиши глас Саманта. - Очевидно са искали да се отърват от мен.
- Не мисля, че... - подхванах аз, но не довърших. Нима и моите родители не бяха пожелали да се отърват от мен?
- Все тая. Всичко е наред - заяви тя, макар и съвсем явно да не беше, а и едва ли някога щеше да е. - Ще стоим тук, ще си пазим гърбовете една на друга, а когато излезем, ще можем да отидем където си поискаме и никой няма да ни спре.
Майка ми обичаше да казва, че е достатъчно да изречеш на глас някои неща, за да се осъществят. Преди не вярвах в това, но скритият пламък под думите на Сам ме накара да размисля. Внезапно ми се стори напълно възможно нещата да се развият именно така - дори да не можех да се прибера у дома, всичко щеше да се нареди, ако просто останех с нея. Имах чувството, че накъдето и да тръгнеше Сам, подир нея се отваряше път и за мен; трябваше единствено да стоя в сянката й, скрита от очите на войниците, и да не привличам вниманието им по никакъв начин.
Успях да следвам плана си цели пет години.
Пет години се усещат като цяла вечност, когато дните се сливат, а светът ти се простира само до сивата електрическа ограда около трите квадратни километра с паянтови колиби и повсеместна кал. Животът в Търмънд далеч не беше щастлив, но поне Сам го правеше поносим. Спомням си как врътна иронично очи, когато Ванеса, една от съквартирантките ни, опита да подстриже косата си с градинската ножица, за да й придаде „по-стилен" вид („За кого?" - беше промърморила Сам. - „За отражението си в огледалото?"); и онзи неин смешен фасон зад гърба на военния, който й четеше конско, задето отново го беше прекъснала; и как със строг, но внимателен тон напомняше на момичетата къде се намират, когато въображението им се развихреше прекомерно или плъзнеха слухове, че военните щели да ни освободят.
Двете със Сам не витаехме в облаците. Отлично знаехме, че никога няма да ни пуснат от лагера. Бляновете водеха до разочарования, а те от своя страна - до черна дупка, от която трудно се изпълзяваше. По-добре беше да стоиш в сивото, отколкото да те погълне пълен мрак.
Две години след пристигането ми в Търмънд управниците на лагера започнаха работа по фабриката. Опасните деца, които не бяха успели да усмирят, изчезваха посред нощ, но така наречените „подобрения" не свършваха с това. Стигнаха до заключението, че лагерът трябва да е напълно „независим". Затова взеха решение да отглеждаме и приготвяме храната си сами, да чистим тоалетните, да шием униформите си и дори техните.
Тухлената сграда се намираше в далечния западен край на лагера, скътана в единия ъгъл на продълговатата правоъгълна площ. Накараха ни да изкопаем основите на Фабриката, но не ни повериха самото й изграждане. Гледахме отстрани как работниците я издигат етаж по етаж и се чудехме каква ли роля ще изпълнява, какво ли ще ни правят зад стените й. Това се случи по времето, когато всевъзможни слухове се носеха из лагера като пухкавите семена на глухарче -някои разправяха, че учените се завръщали за поредните експерименти; други -че новата сграда щяла да е домът на Червените, Оранжевите и Жълтите, ако или когато ги докарат обратно; а трети - че в нея щели да ни избиват.
- Всичко ще е наред - увери ме Сам една нощ малко преди да изключат осветлението. - Каквото и да стане. Чу ли?
Но нищо не беше наред. И никога нямаше да бъде.
Говоренето не беше разрешено във фабриката, но и за това се намираха начини. Всъщност имахме право да общуваме едни с други единствено в колибите ни, преди да изгасят светлините. Навсякъде другаде изискваха усърдие, подчинение, мълчание. Но дългогодишното съжителство ни беше позволило да развием свой собствен език, състоящ се от скришни усмивки и бързи погледи. Онзи ден имахме заповед да лъскаме кубинките на войниците и да затягаме копчетата на униформите им, но едно поклащане на черна връзка за обувки и остър поглед към момичето срещу теб - същото онова, което те беше обидило предишната вечер - говореше повече от красноречиво.