Наказанието за повторно нарушение беше толкова жестоко, че Сам нямаше желание или сили да го коментира, когато се прибра в колибата ни след цели два дни. Влезе през вратата мокра и разтреперана от ледения зимен дъжд, видимо спала не повече от мен самата. Аз скочих от леглото и се спуснах към нея още преди да е извървяла половината път до своето.
Увих ръка около нейната, но тя се отдръпна от мен, стиснала челюсти в свирепа гримаса. Бузите и носът ù бяха яркочервени от безпощадния вятър навън, но поне не виждах синини или рани. Дори очите ù не бяха подпухнали от плакане, за разлика от моите. Да, накуцваше леко, но ако не знаех какво се бе случило, щях да предположа, че се прибира от поредния тежък работен ден в градината.
– Сам – подхванах и веднага се отвратих от разтреперания си глас. Тя дори не благоволи да ме погледне и спря чак когато достигнахме леглата ни, като сграбчи в шепа чаршафа на горното, за да се повдигне. – Кажи нещо, моля те... – продължих окаяно аз.
– Не се застъпи за мен. – Гласът ù беше нисък и дрезгав, сякаш не го беше използвала от дни.
– А ти не биваше да...
Тя отпусна брадичка върху гърдите си. Дълги, оплетени кичури коса провиснаха върху раменете и лицето ù, скривайки изражението по него. И в този момент го почувствах – връзката ми с нея внезапно се бе скъсала. Изпитах странното усещане, че се рея във въздуха и течението ме отнася все по-надалеч и по-надалеч от нея, и няма за какво и за кого да се хвана. Стоях точно до Сам, но помежду ни бе зейнал каньон, който не можех да прескоча.
– Права си – каза накрая Сам. – Не биваше. – Пое си треперлива глътка въздух. – Но какво щеше да ти се случи тогава? Щеше просто да си стоиш и да му позволиш да постъпва така с теб, без да се защитиш.
После впи поглед в мен и ми се прииска отново да го извърне. В очите ù проблясваше искра, по-мрачна отвсякога.
– Каквото и да ти говорят, колкото и да те нараняват, ти не им отвръщаш. И знам, Руби, знам, че просто си такава, но понякога се чудя дали изобщо те е грижа. Защо поне веднъж не им се опълчиш?
Гласът ù едва надвишаваше шепот, но яростта в него ме караше да си мисля, че или ще ми се разкрещи, или ще избухне в истерични сълзи. Сведох поглед към ръцете ù, които дърпаха нервно краищата на късите ù панталони; движеха се толкова бързо, че за малко да пропусна яркочервените белези около китките ù.
– Сам... Саманта...
– Искам... – Тя преглътна сухо. Първите сълзи се заплетоха в миглите ù, но не се търкулнаха надолу. – Искам да остана сама. Поне за малко.
Не биваше да протягам ръка към нея, не и под влиянието на треската и умората. Не и докато се мразех до мозъка на костите. Но си помислих, че ако можех да ù кажа истината, да ù обясня, нямаше да ме гледа по онзи начин. Щеше да разбере, че от всичко – от абсолютно всичко – най-малко исках да страда заради мен. Тя беше единствената ми опора тук.
Но в мига, в който пръстите ми докоснаха рамото ù, светът пропадна под краката ми. Усетих как по краищата на косата ми руква огън и я прогаря чак до черепа ми. Треската, която уж бях преодоляла, внезапно оцвети всичко пред очите ми в размито сиво.
Виждах празното лице на Сам, но нея вече я нямаше, беше заменена от нажежени до бяло чужди спомени – бяла училищна дъска, изпълнена с математически задачи, голдън ретривър, копаещ дупки в нечий двор, светът се издига и пропада през погледа на някого в люлка, нечии ръце изкореняват зеленчуците в градината, лицето ми е притиснато към задната тухлена стена на столовата и поредният юмрук лети към мен – безмилостна атака от всички страни, насечена като от светкавица на фотоапарат.
А когато най-сетне се върнах в реалността, двете още стояхме една срещу друга. За секунда ми се стори, че виждам собственото си ужасено лице, отразяващо се в тъмните ù, лъскави очи. Сам обаче не гледаше в мен; като че ли не гледаше в нищо, освен в прашинките, хвъркащи лениво из въздуха от дясната ми страна. Познавах това празно изражение.
Бях го зървала върху лицето на майка ми още преди години.
– Нова ли си тук? – попита тя с внезапно отбранителен, уплашен тон. Очите ù отскочиха от лицето ми към мършавите ми колене и обратно. Вдиша рязко, сякаш излизаше да си поеме въздух след дълъг престой в тъмни води. – Имаш ли си име поне?