– Кланси – изпищя. – Кланси, чуваш ли ме? Руби дойде... Руби, ела тук!
Стомахът ми се преобърна и ме изпълни учудваща тъга от факта, че най-лошите ми съмнения току-що се бяха потвърдили.
Защо си такъв? – помислих си, впила поглед в него. – Защо?
– Ти дойде, наистина дойде – пророни Кланси с отегчен, равнодушен глас. Звучеше така, сякаш рецитира някой сладникав сценарий. – Благодаря ти, Руби. Оценявам помощта ти в този тежък момент.
– Защо стоиш така? – простена Лизи. – Помогни му?
– Ти си болен – поклатих глава аз. Кланси тръгна към мен, но аз се преместих в отсрещния край на стаята, където Лизи бе забила лице в пода. – Спри вече, тук съм. Няма причина да я тормозиш така.
– Не я тормозя – отвърна Кланси. – Просто се шегувам с нея. – После, сякаш за да го докаже, излая: – Лиз, млъкни!
Тя замлъкна изведнъж. Струйка кръв текна от прехапаната ù устна. Взех ръцете ù и ги обърнах. Кръвта беше нейна, извираше от две прорезни рани в дланите ù.
– Какво искаш от мен? – завъртях се рязко към него. – Казах ти всичко, а каквото си премълчах, видя със собствените си очи в главата ми!
Чак тогава забелязах в какво е облечен. Спретнати, изгладени черни панталони, снежнобяла риза и червена вратовръзка, която ми напомни за струйката кръв по брадичката на Лизи.
– Ще постоим тук още малко – обясни той – и тръгваме.
– Къде ще ходим? – Очите ми попаднаха върху рафта зад главата му; беше пълен с метални лъжици и готварски купи.
– Където пожелаеш? – отвърна той. – Нали това ти е обещал Синият?
Опитах да запазя спокойствие, но изплю думата „Синият“ с толкова ненавист, че и бездруго обтегнатите ми нерви не издържаха на напъна. Не знам дали Лизи усети рязката промяна в атмосферата, но Кланси определено я долови. На лицето му беше залепена онази съвършена усмивка, която ме беше преследвала навсякъде из Търмънд.
Хубаво – казах си наум. – Нека ме мисли за безпомощна. Нека се заблуждава, че не представлявам никаква заплаха за него, поне докато не се озове на земята, забравил собственото си име.
– Да нямаш по-добро предложение? – попитах.
– Ами ако имам?
– Едва ли – казах, пристъпвайки бавно към него, за да отклоня вниманието му, – като се има предвид, че не те е грижа за мен. Ако ролите ни бяха разменени, нямаше да ми се притечеш на помощ, нали?
Той сви рамене.
– Щях да дойда. Просто нямаше да хукна така.
– Моля те, пусни Лизи – повторих аз. Горката ридаеше на земята като дете. Кое в Оранжевите ни способности превръщаше хората в такива чудовища?
– И защо ми е да го правя? Ако тя е тук, няма да посмееш да ми посегнеш, понеже може и тя да пострада. – Каза го така небрежно, че прозвуча като шега.
– Откъде знаеш? – Надявах се гласът ми да звучи по-силен, отколкото го чувствах в гърлото си. – Все пак едва я познавам.
– Видях спомените ти, забрави ли? Страдаш от „прекомерна съпричастност“, както биха го описали психолозите. Не би направила нещо, ако с него може да навредиш на други хора... не и умишлено.
Каза го с пълна увереност, благодарение на което шокът по лицето му ми се услади още повече, когато скочих към него. Този път не беше предвидил реакцията ми, не успя да ме омагьоса. Замахнах свирепо и забих нокти в бузата му, изтръгвайки смаян вопъл от него.
Връзката беше мигновена и мощна. Май поне част от думите му излизаха верни. Трябваше да искам да използвам способностите си. Да искам да ги контролирам. А сега го исках, и то колко! Исках да разкъсам мозъка му на парчета. Картините, които изплуваха от тъмните води на съзнанието му, нямаха нищо общо с онези, които ми беше показал преди. Вместо ярки и бистри, сега изглеждаха нарисувани с мокър въглен. Размити, неясни. Видях лица, подпухнали и разкривени, да се надигат от мътната повърхност. Съзнанието му се бе вцепенило; имах чувството, че мога да го оформям с ръце като пластилин.
– Освободи я – наредих му, стисвайки гърлото му още по-силно. Внуших му картина, в която пускаше Лизи, и наистина след няколко секунди промърмори:
– Лизи, върви... си.
Тя се стрелна към вратата и усетих как през цялото ми тяло пробягва непозната тръпка. Кланси се тресеше в ръцете ми, очите му мигаха неконтролируемо, но аз продължавах да го държа здраво.
– А сега – продължих – ще пуснеш и нас да си вървим.
Но още докато думите излизаха от устата ми, усетих как ми се изплъзва. Стиснах го още по-силно и пръстите ми се забиха в кожата му. Не още – замолих се. – Не още, трябва да… трябва да...