Той се завъртя на пета и закрачи към мен. Цялата истина беше изписана по лицето му. Същата тази ръка, която сега кървеше с прясна рана, беше подлъгала баща му, президентските съветници, всички необходими хора да създадат Проекта „Джамборе“. Нали ми беше казал, че преди баща му да осъзнае кой контролира мислите му, той се е грижел за ефективността на програмата и благополучието на децата?
Естествено, че е имал възможност да направи много повече от това. Щом цял „Ийст Ривър“ беше под негов контрол, какво би го спряло да подчини на волята си една малка армия от Червени?
Явно долови прозрението в очите ми, защото се изсмя мрачно.
– Да ти призная, понякога забравям, че далеч не е глупав. Дори след като откри, че го манипулирам, така и не се досети чие творение е Проектът „Джамборе“. За което аз самият се погрижих след бягството си. Даже от време на време напусках „Ийст Ривър“, за да им правя проверки. Координирах отлично уж случайното разкритие на местонахождението ни с края на тренировъчната програма.
Кланси вкопчи ръка в косата си и когато проговори, гласът му пресекваше.
– Той беше идолът ми в детството, но като осъзнах що за човек е всъщност, какво е способен да причини на собствения си син... – Гърлото му приклещи последните думи. – Кой е бил? Кой му е докладвал? Какво го е накарало да изпрати соповците? Армията на Червените вече трябваше да е под мой контрол... и всички заедно да крачим към Ню Йорк, за да го свалим от властта...
Кланси се наведе внезапно, сграбчи предницата на тениската ми и ме вдигна от пода. Разтресе ме толкова силно, че едва не отхапах езика си, но не каза и дума. Изстрелите и писъците отвъд стените не достигаха нито каменното му лице, нито мислите му. Пушекът запълзя по пода на гъсти талази, поглъщайки всичко по пътя си. Без всякакво предупреждение Кланси пусна тениската ми и плъзна любовно ръце нагоре по раменете ми; сключи пръсти около врата ми и бях сигурна – повече от сигурна, че или ще ме целуне, или ще ме убие.
Откъм коридора се дочуха още стъпки, по-леки отпреди, но също толкова стремителни. Кланси вдигна очи със сбърчено от яд чело.
Не видях какво се случи след това, а само резултата. Кланси полетя назад към рафтовете и главата му се блъсна в стената зад тях със силен трясък. Тялото му се свлече през пакетите с макарони и брашно и се стовари като чувал на пода.
Обърнатото наопаки лице на Дунди изникна над моето. Очилата му бяха изподрани и огънати, а бузите и тениската му – оцапани със сажди, но като че ли не беше ранен.
– Руби! Руби, чуваш ли ме? Трябва да тръгваме веднага. – Защо звучеше толкова спокойно? В ушите ми ехтяха изстрели... безкрайна поредица от пукот и взривове. – Можеш ли да се движиш?
Все още бях твърде скована, но някак смогнах да поклатя глава.
Дунди стисна зъби и пъхна ръце под мишниците ми.
– Дръж се, ще те измъкна оттук. Като дойдеш на себе си, ми дай знак.
Извън офиса нищо не заглушаваше страшната шумотевица. Сърцето ми сякаш подскочи и затуптя бясно в гръдния ми кош.
Във въздуха тегнеха гъсти слоеве сълзотворен газ и пушилка. Огънят беше навсякъде – по земята, по дърветата, по покривите на бунгалата. Имах чувството, че лицето и гърдите ми също бяха пламнали. Вятърът тласна огнената стихия към нас и Дунди затупа дънките ми, за да не се подпалят. Чух гърления му стон и осъзнах, че му тежа твърде много. Исках да му кажа да ме остави, да вземе писмата от якето на Лиъм и да бяга.
Лиъм. Къде е Лиъм?
През облаците пепел успях да видя как мъжете в черни униформи водят децата от лагера по пътеката. Един войник изхвърли разплакано момиче от бунгалото ù върху прашната земя и я повлече за косата. Две деца от охранителния екип насочиха оръжията си към Червените, но те запратиха огнено кълбо към тях.
– СПРИ НАМЯСТО!
Дунди ме пусна рязко на земята, вдигна ръце към войника и той политна към близкото дърво. Когато ме хвана под мишниците отново, вече се движехме още по-бързо.
А в следващия момент се търкаляхме надолу по склон, покрит с храсталаци и горещи въглени. Ръката ми се блъсна в ствола на едно дърво. Дори не виждах накъде летим през гъстия пушек.
Спрях чак в основата на хълма с лице в калта. Ръцете и краката ми се гърчеха конвулсивно, лека-полека излизайки от вцепенението.
Усетих нечии пръсти върху гърба на якето си. Дунди ме завлачи назад с раздирано от кашлица гърло.
Ще умрем. Ще умрем. Ще умрем.
Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си, съдбата си, съдбата си…
Водата беше ледена и ме погълна цялата. Шокът сякаш проряза крайниците ми и ги събуди с остра плесница. Започнах да се боря с тъмнината край мен, размахвах ръце, за да изплувам на повърхността. Когато излязох, кашляйки заради водата и отровния въздух, навън ме посрещна все още обагреното в оранжево вечерно небе.