Въпросът на лекарката увисна във въздуха, някъде между истината и лъжата.
Тропотът на кубинки върху блестящите от чистота плочки ме накара да извърна поглед от лицето ù. Всяка стъпка звучеше като предупреждение и разбрах, че идват за мен, още преди доктор Бегби да е обърнала глава. Тя понечи да стане от кушетката, но аз не ù позволих. Не знам какво ме прихвана, но сграбчих китката ù и в този момент списъкът с наказания за подобно своеволие се заизрежда в главата ми като прескачащ компактдиск, върху който всяка драскотина по повърхността бе по-дълбока от предишната.
Не ни беше позволено да докосваме никого, дори сълагерниците си.
– Този път беше различно – прошепнах през болезнено гърло. Гласът ми звучеше непознато. Немощно.
Доктор Бегби имаше време само да кимне с глава – съвсем леко, едва забележимо, преди нечия ръка да дръпне завесата.
И преди бях виждала този войник от Специален отряд „Пси“ – Сам го наричаше Гринч, защото беше същинско копие на героя от филма, с изключение на зелената кожа.
Гринч ми хвърли един поглед със сбърчена от отвращение горна устна и извика лекарката с ръка. Тя въздъхна и остави картона в скута ми.
– Благодаря ти, Руби. Ако болката се усили, извикай някого да ти помогне, чу ли?
Да не би да употребяваше наркотици? Кой щеше да ми помогне – повръщащото дете от съседното отделение?
Въпреки това кимнах и я изпратих с поглед. Последният ù жест към мен беше да дръпне завесата около леглото ми. Много мило от нейна страна да ми подсигури известно уединение, но и малко наивно, като се имаха предвид черните камери, окачени на тавана.
Подобни бяха монтирани из цял Търмънд – очи без клепачи, които ни наблюдаваха през цялото време, без да мигнат. Само в нашата колиба имаше две, по една във всеки край на помещението, както и една пред вратата. Струваше ми се малко прекалено, но когато ме доведоха в лагера, бяхме толкова малобройни, че в действителност можеха да ни наблюдават по цял ден, всеки ден, докато мозъците им не се пръснеха от скука.
Трябваше да примижиш, за да я видиш, но микроскопичната червена светлинка в дъното на черното око беше единствената индикация за това, че камерата те следи. През годините, тъй като докарваха в Търмънд още и още деца със старите училищни рейсове, двете със Сам забелязахме, че в камерите в колибата ни все по-рядко проблясваха червени светлинки – вече не ги виждахме всеки ден. Същото важеше и за камерите в пералното помещение, тоалетните и столовата. Явно беше невъзможно да наблюдават три хиляди деца, пръснати на територия от един и половина квадратни километра.
Въпреки това ни следяха достатъчно, че да ни наплашат. Имаше голяма вероятност да те сгащят, ако практикуваш способностите си, макар и под прикритието на нощта.
Мигащите светлинки бяха с абсолютно същия кървавочервен цвят като лентите, които войниците носеха в горната част на дясната си ръка. В аления плат беше избродиран символът ψ, обозначаващ злочестата им роля на надзиратели в лагера, събрал всички низвергнати деца на страната.
В камерата над леглото ми не мигаше червена светлинка. Облекчението, което ме обзе, след като установих този факт, направи въздуха сладък. Макар и за момент бях сама и не бях наблюдавана. А в Търмънд това се смяташе за почти невъобразим лукс.
Доктор Бегби – Кейт – не беше дръпнала докрай завесата. Когато друг доктор профуча по пътеката, фината бяла материя се отметна още повече и ми разкри позната синя гледка. Портретът на младо момче, не повече от дванайсетгодишно, отвърна на погледа ми. Косата му беше със същия цвят като моята – тъмнокестенява, почти черна, но докато моите очи бяха бледозелени, неговите пленяваха отдалече с наситеността си. Усмихваше се и както на всеки друг портрет, ръцете му бяха сплетени в скута му, а по тъмната му училищна униформа нямаше нито една гънка. Кланси Грей, първият питомец на Търмънд.
Бях виждала поне две негови снимки в столовата, една в кухнята и няколко пред колибите на Зелените. Беше ми по-лесно да си представя неговото лице, отколкото това на собствената ми майка.
Насилих се да извърна поглед от гордата му, уверена усмивка. Той може и да бе напуснал лагера, но всички ние още бяхме тук.
Докато се мъчех да си намеря по-удобна поза, бутнах чак до свивката на левия ми лакът картона, който доктор Бегби беше оставила в скута ми.
Знаех, че е твърде възможно да ме наблюдават, но не ме интересуваше. Не и в онзи момент, когато така търсените отговори лежаха на сантиметри от пръстите ми. Защо беше оставила картона точно под носа ми, ако не за да го видя? Защо не го беше взела със себе си, както правеха всички останали доктори?