С Лиъм се спогледахме.
– Ще повториш ли какво пишеше в съобщението от майка ти?
– Пишеше да си направим резервация в ресторанта на леля ми и да ги изчакаме в кухнята – обясни Дунди. – Би трябвало да дойдат довечера. Пък и сигурно леля ще ни нахрани.
– В такъв случай първо ще те оставим там – каза Лиъм.
– Не – подскочи Дунди. – Искам да предам писмото на Джак.
– Дунди...
– Никакво Дунди – сопна се той. – Длъжник съм на Джак. Искам да го направя.
Адресът, на който трябваше да се подвизава бащата на Джак, представляваше мотел на име „Дейс Ин“ и се намираше доста далеч от жилищните квартали на Анандейл. Лиъм предполагаше, че са го превърнали във временно общежитие за работниците, ремонтиращи Вашингтон, но нямаше как да сме сигурни в теорията му, докато един раздрънкан автобус не спря на паркинга до колата ни и от него не се изнизаха дузина мръсни мъже със светлоотразителни жилетки и каски в ръце.
– Стая 103 – каза Лиъм, като се приведе над волана и примижа със здравото си око. – Човекът с червена риза. Да, той е... Джак доста приличаше на него.
Мъжът беше нисък и набит, с посивял мустак и широк нос.
Дунди се пресегна между нас и измъкна намачканото писмо от ръката ми.
– Не бързай толкова, Турбо – каза Лиъм и натисна копчето за заключване на вратите. – Още не сме се уверили, че не е под наблюдение.
– Висим тук от почти цял час, да си видял някого? Всички други коли на паркинга са празни. Спотайвахме се, както ти пожела, и всичко е наред. – Той се пресегна и отключи вратата си ръчно. Лиъм го погледна за момент, преди да склони.
– Добре. Просто внимавай, чу ли?
Дунди притича през паркинга, озъртайки се наоколо. Навярно за да потвърди, че никой не наблюдава стая 103. Накрая хвърли самодоволен поглед през рамо.
– Чудно – коментира Лиъм. – Направо чудно.
Пресегнах се да го погаля по рамото.
– Много добре знаеш, че ще ти липсва.
– Луда работа, нали? – отвърна той с ведър смях. – Какво ще правя, ако го няма да ми натяква колко е опасно да се отваря консерва по грешния начин?
Лиъм изчака Дунди да почука на вратата, после разкопча предпазния си колан, наведе се към мен и ме целуна.
– Това пък за какво беше? – попитах през смях.
– За да насоча мислите ти в правилна посока – отговори той. – След като го закараме у дома, ще трябва да намерим Зу и останалите преди СОП.
– Ами ако...
Вратата на стая 103 се открехна и лицето на господин Фийлдс се появи в пролуката, уморено и мнително. Дунди вдигна смачканото писмо и му го подаде. Ще ми се да беше застанал така, че да видим какво казва. Лицето на мъжа придоби същия тъмночервен цвят като на работната му риза. Изкрещя нещо, достатъчно силно, че съседите му да надникнат през пердетата си.
– Това не е на добре – отбеляза Лиъм и отключи вратата си. – Знаех си, че трябва първо да изрепетира репликите си пред мен.
Вратата се затръшна в лицето на Дунди... само за да се отвори докрай. Видя се метален проблясък и той направи крачка назад.
Последвалият изстрел проряза залеза и докато аз изпищя, Дунди вече беше на земята.
Спуснахме се към стаята, крещейки името му. Всички обитатели на мотела вече стърчаха навън – повечето бяха мъже, но имаше и жени. Лицата им се размиваха кошмарно пред очите ми.
Бащата на Джак насочи треперещото дуло на пистолета си към нас, но Лиъм успя да го събори назад в стаята и да затръшне вратата след тях. Аз се срутих по колене на асфалта до Дунди.
Очите му се блещеха насреща ми и мигаха неразбиращо. Беше жив.
Опита да ми каже нещо, но не го чух заради крясъците от стая 103. Шибани изроди! Махайте се оттук, проклети изроди такива!
Алена кръв шуртеше от дупчицата под дясното рамо на Дунди и се пропиваше в ризата му на стотици малки струйки. Първоначално се вцепених. Всичко това ми се струваше нереално. Лиъм наистина ли се беше спуснал да грабне пистолета на мъжа, сочейки го към 104 и 105?
– Спокойно – каза някой зад нас. Лиъм се завъртя с пръст на спусъка и каменно изражение. Мъжът вдигна ръце, държеше малък телефон. – Просто се обаждам на 911, спокойно, ще му извикам помощ.
– Не им позволявайте да се обадят – пророни Дунди. – Не им позволявайте да ме вземат. – Думите едва напускаха гърдите му. – Трябва да се прибера у дома.
Лиъм надникна през рамо.
– Хвани го за краката, Руби.
– Не го местете – каза мъжът от стая 104. – Не бива да го местите!
Бащата на Джак изникна зад нас, но мъжът с мобилния телефон го набута обратно в стаята му и затръшна вратата след него.
– Хвани го – повтори Лиъм и натика пистолета в колана на дънките си.