Пъхнах ръце под мишниците на Дунди и го завлачих така, както той беше влачил мен. Един от другите мъже пристъпи напред – незнайно дали да ни спре, или да ни помогне.
– Не го докосвай! – изкрещях му аз. Той спря, но като че ли нямаше намерение да се откаже.
Дунди притисна ръце към раната си с изцъклени, немигащи очи. Лиъм хвана краката му и двамата го понесохме към колата. Мъжете викаха след нас, уверяваха ни, че линейката ще пристигне всеки момент. Да, линейката, заедно с всички соповци в района. А те нямаше да му помогнат, не и те. Щяха да го оставят да умре.
– Не им позволявайте да ме вземат – ломотеше Дунди. – Дръж краката ми под нивото на гърдите ми, Лий, не ги вдигай толкова високо. При гръдните рани дишането е затруднено... – Не думите му изпълваха сърцето ми със страх, а пулсиращата струя кръв, която не спираше да тече измежду пръстите му. Целият трепереше, но за сметка на това не плачеше. – Не им позволявайте да ме вземат...
Качих се на задната седалка и извлачих Дунди след себе си. Кръвта му веднага напои тениската ми, прогаряйки кожата ми.
– Натискай... раната ми – бръщолевеше Дунди. – По-силно... Руби, по-силно. Ще опитам да... спра кръвта с...
Със способностите си вероятно. И червената струя наистина поспадна, когато отново я покри с ръка. Но колко щеше да издържи така? Ръцете ми натискаха неговите, но трепереха толкова силно, че навярно повече вредяха, отколкото помагаха.
– Боже – повтарях, – о, боже, недей да заспиваш... говори ми, продължавай да ми говориш, кажи ми какво да направя!
Изхвърчахме от паркинга с писък на гуми. Лиъм настъпи педала на газта с всички сили и залепи длани за волана.
– Мамка му, мамка му, мамка му!
– Водете ме вкъщи – умоляваше ни Дунди. – Руби, кажи му да ме води у дома.
– Да, ще... всичко ще е наред – уверявах го аз, наведена напред, за да вижда очите ми.
– Баща ми...
– Не... Лий, болница! – Не говорех с цели изречения, нито пък Дунди. От гърлото му се разнесе звук, сякаш се беше задавил със собствения си език.
Когато проблясъците ме връхлетяха, бяха окъпани в същия нюанс на червено като кръвта му. Мъж в голямо кресло с книга в ръце. Красива жена, приведена над кухненска маса. Бродерия с кръстат бод, табела за спешно отделение. Черните краища на картините започваха да се нагърчват. Някой беше пробол мозъка ми с нож.
– Александрия е на около половин час път – изкрещя през рамо Лиъм. – Там ще те заведа!
– Болница „Феърфакс“ – изхриптя Дунди. – Баща ми... кажи им да извикат татко по пейджъра...
– Къде се намира? – попита Лиъм. Погледна към мен, но аз бях в същото неведение. В този момент ме притисна мисълта, че Дунди може да умре, докато стигнем до болницата. Кръвта му щеше да изтече в скута ми. След всичко, което бяхме преживели заедно.
Лиъм обърна колата толкова рязко, че двамата с Дунди едва не излетяхме от седалката. Прехапах езика си, за да не изпищя отново.
– Продължавай да му говориш! – викна ми Лиъм. – Дунди... Чарлс!
Не знам кога беше загубил очилата си. Очите му бяха червени по краищата и се взираха празно в лицето ми. Не исках да откъсвам поглед от тях, но той опитваше да ми даде нещо и вдигна ръка от корема си.
Писмото на Джак. Беше напоено в прясна, лепкава кръв, но отворено. Сякаш чакаше някой да го прочете.
Почеркът беше ситен, сгъстен. Всяка буква имаше призрачна сянка край себе си от времето, което листът беше прекарал с двама ни в езерото, а някои букви се бяха размили напълно.
Скъпи татко,
Като ме изпрати на училище онази сутрин, още вярвах, че ме обичаш. Но вече разбирам що за човек си. Нарече ме чудовище и изрод. Но в крайна сметка ти си ме отгледал.
– Кажи му да прочете... – Дунди облиза устни. Наложи ми се да доближа глава до него, за да чуя гласа му над свистенето на вятъра покрай колата. – Кажи на Лий да прочете писмото ми. Написах го... за него е.
– Чарлс – казах аз.
– Обещай ми...
Каквото и да беше заседнало в гърлото ми, не ми позволи да проговоря. Затова просто кимнах. Силна струя бликна изпод ръцете ни, по-силна отпреди.
– Къде е? – крещеше Лиъм. – Дунди, къде е болницата? Трябва да... трябва да ми кажеш къде е!
Колата започна да вибрира и да вие като див звяр. Лиъм мина през дупка в асфалта и предният капак се вдигна заедно с облак сивкаво-син пушек. Изминахме още пет, може би десет метра, преди двигателят да умре.
Погледнах към Лиъм.
– Мога да я оправя – закле се Лиъм с пресекващ глас. – Мога да я оправя... ти само... само... продължавай да му говориш, чу ли? Мога да я оправя. Мога.