Дишането ми се ускори, макар че вътрешно бях по-спокойна от водите на езерото в „Ийст Ривър“. Изведнъж и последното парче от пъзела си дойде на мястото и вече знаех какво трябва да направя.
– Добре – обявих накрая. – Ще остана тук и няма да ви се съпротивлявам, нито ще ви манипулирам. Но ако искате да ви служа... ако искате да използвате способностите ми или да си правите опити с мен, имам едно-единствено условие. Трябва да освободите Лий.
– Руби – подхвана Кейт, клатейки глава. – Твърде опасно е за всички ни.
– Той е Син. Не ви е необходим. Никога няма да го превърнете във войник.
И ако остане тук, ще го убиете.
Ще убиете всяка добра частица у него.
– Нямате представа колко съм усъвършенствала дарбата си – уверих я, – но няма да видите нищо от нея, докато не го пуснете. Докато не се закълнете, че няма да го преследвате повече.
Кейт ме погледа за момент, притиснала длан към устата си. Виждах колебанието в лицето ù. Бях използвала Мартин да ù покажа на какво съм способна, а той навярно вече им беше демонстрирал колко ценен кадър може да е едно дете с Оранжеви способности.
Само дето условията по сделката не бяха точно по вкуса ù.
– Добре – съгласи се накрая. – Добре. Ще го освободим.
– Как да съм сигурна, че ще удържиш на обещанието си? – попитах аз.
Кейт стана и отново бръкна в джоба си. Сребърното устройство за Усмирителната сирена, единственото нещо, което ме държеше настрана от главата ù, още беше топло, когато го притисна в дланта ми. Сключих пръсти около нейните.
– Бог ми е свидетел – пророних бавно, отчетливо, когато Кейт вдигна поглед към мен, – ако ме изиграеш, ще те разкъсам на парчета. И няма да спра, докато не съсипя твоя живот и този на всички хора от проклетата ви организация. Повярвай ми, ти може и да не държиш на думата си, но аз определено държа на своята.
Тя кимна веднъж и в очите ù просветна нещо като гордост.
– Разбрах – отвърна Кейт.
Държаха Лиъм в другия край на коридора, в стая, боядисана в светлосиния цвят, който небето придобиваше точно преди изгрев. Навярно някога бе изпълнявала ролята на детска стая. Таванът беше украсен с облачета и малкото останали мебели изглеждаха твърде миниатюрни за възрастен човек.
Лиъм седеше на детското легло с гръб към мен. Първоначално, като затворих вратата след себе си, реших, че гледа през прозореца. Когато го доближих обаче, установих, че всъщност се взира в намачкания лист в ръката си.
Пропълзях по леглото и го прегърнах през гърдите. Притиснах се към гърба му, долепих буза до неговата и плъзнах ръце, докато не намерих равномерния ритъм на сърцето му. Той затвори очи и се отпусна назад.
– Какво гледаш? – прошепнах в ухото му.
Той ми подаде листа безмълвно и аз се преместих до него. Писмото на Джак Фийлдс.
– Права беше – пророни той след момент. – Толкова права беше. Трябваше да го прочетем. Така изобщо нямаше да търсим баща му.
Мъртвешкият му глас, така равнодушен и пропит със скръб, ме накара да смачкам писмото и да го запратя в другия край на стаята. Той просто поклати глава и покри очите си с ръка.
Бръкнах във вътрешния джоб на якето му, където бях прибрала писмото на Дунди още преди дни. Лиъм го видя и посърна още повече.
– Каза ми, че не го е написал за родителите си – обясних му. – Написал го е за теб. Помоли ме да ти го дам, за да го прочетеш.
– Не искам.
– Напротив, искаш. Защото, когато излезеш оттук и го видиш отново, ще те пита дали си го прочел.
– Руби. – Този път звучеше ядосано. Махна ръка от раменете ми и стана. – Наистина ли си въобразяваш, че ако е жив, ще ни позволят да го видим отново? Да не мислиш, че и нас няма да разделят? Точно това ще направят. Ще искат да контролират всяко наше действие, с кого се виждаме, какво ядем. Повярвай ми, ще е голям късмет, ако изобщо разберем дали е жив, камо ли дали са го довели тук за обучение.
Лиъм обиколи стаята веднъж, два пъти, три пъти и имах чувството, че мина цял час, преди да събера смелост да отворя писмото на Дунди.
Стаята потъна в дълга тишина.
– Какво? – не се стърпя накрая Лиъм. Гласът му беше пропит със страх. – Какво пише вътре?
Листът беше празен. Не съдържаше нищо друго, освен имената и адреса на родителите му. Нито капка мастило повече.
– Не разбирам... – пророних, като му подадох празното писмо. Какво беше станало? Може би беше загубил истинското, или пък го носеше със себе си. Като вдигнах поглед отново, Лиъм плачеше. Едната му ръка унищожаваше листа, а другата беше притисната към очите му. В този момент осъзнах, че знам отговора.