Дунди не беше написал нищо, защото не беше сметнал за нужно. Вярвал беше, че ще му се отдаде възможност да им каже всичко на живо. Че ще се прибере у дома.
Коленете на Лиъм омекнаха и той седна на леглото до мен. Отпусна чело върху рамото ми и аз го прегърнах с две ръце. Вярвал ти е – исках да му кажа. – През цялото време ти е вярвал.
Почувствах се толкова стара в този момент. Не на шестнайсет, не на шейсет, не дори на сто, а на хиляда години. Стара, но не крехка. Чувствах се като някой от дъбовете край шосето, лъкатушещо през долината Шенандоа: с дълбоки корени и здрава сърцевина.
Ще се прибере – помислих си. – Ще си отиде у дома.
Не го пуснах дълго време. Исках да запомня как косата му се извива в краищата, белега в едното ъгълче на устата му. За пръв път усещах колко несправедливо е времето. Защо вечно или застиваше, или препускаше с бясна скорост?
– Смешното е, че имах толкова много планове – прошепна той. – Какво да правим от тук нататък. Къде щях да те водя. Наистина исках да те запозная с Хари. – От прозореца се лееше следобедна светлина. Усетих как плъзва длан надолу по ръката ми. – Всичко ще е наред. – Обеща ми Лиъм. – Просто няма да им позволим да ни разделят.
– Няма – промълвих аз. – Знаеш ли, мислех си.. сигурно ще прозвучи много сълзливо, но… ако има едно хубаво нещо, което ми се случи през последните седмици, това е, че срещнах теб. И бих преживяла всичко наново... – В очите ми запариха сълзи. – Ако това е бил единственият начин да те срещна.
– Наистина ли мислиш така? – Лиъм се надигна и долепи устни до косата ми. – Защото, откровено казано, мен ако питаш, е било неизбежно да се срещнем. Да си представим, че проклетите лагери изобщо не съществуват… не, изслушай ме. Ще ти разкажа удивителната история на първата ни среща. – Лиъм се покашля и обърна лице към мен. – И така, лято е и ти си в Сейлъм; бориш се с поредния скучен, зноен юли и работиш на непълен работен ден в сладоледен бар. Естествено, нямаш си ни най-малка представа, че всички момчета от гимназията ти идват в бара заради теб, не заради трийсетте вида сладолед. Ти обаче мислиш само за уроците си и десетките клубове, в които членуваш, защото искаш да се запишеш в престижен колеж и да спасиш света. И тъкмо когато вече си сигурна, че ще умреш, ако трябва да положиш още един пробен приемен изпит, баща ти предлага да погостувате на баба ти във Вирджиния Бийч.
– Така, значи? – Опрях чело в гърдите му. – Ами ти?
– Аз ли? – каза Лиъм, пъхвайки един кичур коса зад ухото ми. – Аз съм в Уилмингтън и се боря с поредния скучен, зноен юли. Работя за последно лято в сервиза на Хари, преди да постъпя в някой реномиран университет, където, бих добавил, съквартирантът ми ще е задръстен всезнайко със златно сърце на име Чарлс Карингтън Мериуедър IV; само че той не е част от историята, все още не. – Пръстите му се настаниха върху бедрото ми и усетих как трепери, макар и гласът му да беше стабилен. – За да отбележи повода, мама решава да ни води във Вирджиния Бийч за една седмица. Още на първия ни ден в града мярвам момиче с тъмна коса, заровило нос в една книга. От слушалките в ушите ù бумти силна музика. Но колкото и да ми се иска, все не успявам да я заговоря.
И тогава, точно последния ни ден, по повеля на приятелката ни, съдбата, я виждам на плажа. Виждам теб. С Хари играем волейбол, но като че ли в този момент всичко друго изчезва. Ти вървиш към мен с големи слънчеви очила, облечена в бледозелена рокля, и нещо ми подсказва, че навярно е същият цвят като очите ти. И тогава, понеже няма смисъл да се залъгваме – аз съм същински олимпийски бог, що се отнася до спортовете, успявам да запратя топката право в лицето ти.
– Ох! – засмях се аз. – Звучи болезнено.
– Е, вероятно се досещаш как бих постъпил в подобна ситуация. Предлагам да те занеса до медицинския пункт, но предложението ми като че ли те вбесява още повече. В крайна сметка, благодарение на неземния ми чар – и понеже съм толкова жалък, че решаваш да се смилиш над мен, – ми позволяваш да те черпя сладолед. Тогава ми разказваш, че работиш в сладоледен бар в Сейлъм и колко те ядосва фактът, че имаш цели две години до колежа. По някакъв неведом начин успявам да взема имейла ти или интернет псевдонима ти, или, с малко повече късмет, телефонния ти номер. И продължаваме да си приказваме. После аз заминавам за колежа, а ти се връщаш в Сейлъм, но си комуникираме през цялото време, говорим за какво ли не, и понякога, когато темите ни на разговор се изчерпат, правим една смехория: просто млъкваме и слушаме дишането си, докато единият не заспи...