Защо Белият шум беше различен този път?
Какво са открили?
Флуоресцентните лампи над главата ми излъчваха гола светлина във формата на дълги, гневни кости. Освен това жужаха като рояк мухи. Като обърнах картона, забръмчаха още по-силно в ушите ми.
Не гледах медицинската си история.
Пред мен не стоеше доклад за нараняванията ми или липсата на такива.
Не бяха и отговорите ми на въпросите на доктор Бегби.
Беше послание, което гласеше следното: Изпробваха нова УС за откриване на грешно класифицирани Ж, О и Ч. Острата ти реакция им е показала, че не си З. Ако не следваш инструкциите ми, още утре ще те убият.
Ръцете ми трепереха. Наложи ми се да подпра картона в скута си, за да продължа.
Мога да те измъкна. Изпий двете хапчета под тази бележка преди лягане, но внимавай да не те видят. Ако не го сториш, ще пазя тайната ти, но не мога да те защитавам, докато си тук. Унищожи този лист.
Посланието беше подписано с Твоя приятелка, ако ме искаш за такава.
Прочетох бележката още веднъж, преди да изтръгна листа изпод металната щипка и да го пъхна в устата си. Имаше вкус като на хляба, който ни даваха за обяд.
Хапчетата се намираха в малко прозрачно пликче, защипано върху истинския ми медицински картон. На него с грозния почерк на доктор Бегби беше написано: Пациент 3285. Ударила е главата си в земята и е загубила съзнание. Фрактура на носа, причинена от лакътя на Пациент 3286. Вероятно сътресение.
Очите ме сърбяха да надникна нагоре към черното око на камерата, но се въздържах. Извадих хапчетата и ги пъхнах в спортния сутиен, с който ме бяха оборудвали управниците – в даден момент бяха осъзнали, че хиляда и петстотинте тийнейджърки в лагера им нямаше да останат завинаги на дванайсет и плоски. Нямах представа какво правя; абсолютно никаква. Сърцето ми препускаше толкова стремглаво, че за кратко не ми достигаше въздух.
Защо ми помагаше доктор Бегби? Знаеше, че не съм Зелена, но ме беше прикрила, лъжейки дори в доклада си. Дали това не беше поредният трик? Проверка дали бих се предала доброволно?
Притиснах длани към лицето си. Пликчето с хапчетата прогаряше кожата ми.
... още утре ще те убият.
Защо изобщо чакат? Защо не ме изведат при автобусите и не ме застрелят още сега? Нали така направиха с другите? С Жълтите, Оранжевите и Червените? Изтребиха ги, защото бяха твърде опасни.
Аз съм твърде опасна.
Но не знаех как да използвам способностите си. Не бях като другите Оранжеви, които умееха да подчиняват околните на волята си и да вмъкват пакостливи мисли в съзнанията им. Имах тяхната сила, но не и контрола им – всичката болка, но без никакви облаги.
Ако можех да съдя по опита си дотук, трябваше да докосна отсрещния човек, за да упражня способностите си, но дори тогава... по-скоро виждах като на лента мислите му, вместо да ги контролирам. Не бях опитвала да внушавам идеи в нечия глава, не че някога бях имала възможността или желанието да го правя. Всеки психически подвиг досега, умишлен или неволен, превръщаше съзнанието ми в каша от мисли и образи, думи и болка. После ми бяха нужни часове да се съвзема.
Представете си, че някой бръква право в гърдите ви, през ребрата и мускулите, и органите ви, и сграбчва здраво гръбначния ви стълб. А сега си представете, че започва да го клати толкова силно, че светът се разглобява под краката ви. Представете си, че после не можете да определите дали мислите в главата ви са наистина ваши, или нежелан спомен от нечии чужди. Представете си чувството за вина, породено от това, че сте надникнали в нечия най-дълбока и мрачна тайна; представете си, че на следващата сутрин трябва да погледнете същото това момиче или момче в очите и да се преструвате, че не сте видели как баща му го е биел, яркорозовата рокля, която тя е носила на петия си рожден ден, романтичните им фантазии, съседските животни, които той е убивал ей така, за забавление.
Представете си и неизменната съкрушителна мигрена след това, проточваща се с часове или дори с дни. Ето такова е чувството. Ето затова всячески се стремях съзнанието ми да не припарва до нечие чуждо. Просто знаех какви са последиците. Познавах ги отлично.
А вече знаех и какво ще ми се случи, ако разберат за мен.
Обърнах картона в скута си точно навреме. Същият войник дръпна рязко завесата на отделението ми.
– Връщаме те в колибата – заяви той. – Ела с мен.
В колибата? Претърсих лицето му за издайническите белези на лъжата, но не намерих нищо друго, освен обичайната ненавист. Смогнах единствено да кимна в отговор. Цялото ми тяло беше същинско земетресение от страх и в момента, в който стъпалата ми докоснаха пода, в задната част на главата ми зейна дупка. От нея се изля всичко – мислите, опасенията, образите. Срутих се върху решетката, борейки се да остана в съзнание.