От друга страна, тъй като родителите ми бяха единствени деца, затова нямах мъртви братовчеди, на чиито семейства да изпращаме червени знаменца, и майка ми не позволяваше на татко да слага „душегубна вихрушка от мръсотии и малоумни забавления“ – позната още като „телевизор“ – в къщата ни, никакви лоши новини не достигаха до изолирания ми свят. Този факт в комбинация с въведените от ЦРУ програми за родителски контрол върху интернет достъпа ми подсигуряваха живот, в който се интересувах повече от подредбата на плюшените играчки върху леглото ми, отколкото от вероятността да умра, преди да навърша десет години.
Затова и бях съвършено неподготвена за случилото се на петнайсети септември.
Предишната нощ бе валяло и родителите ми ме изпратиха на училище с червени гумени ботуши. В училище говорихме за динозаврите и упражнявахме ръкописа си, преди госпожа Порт да ни пусне в обедна почивка с обичайното облекчение на лицето си.
Спомням си и най-малката подробност от онзи обяд, ала не защото седях точно срещу Грейс, а защото тя беше първата и защото подобни неща не се случваха в нормалния живот. Не беше стара като дядо ми. Нямаше рак като Сара, приятелката на мама. Не страдаше от алергии, не кашляше, не си беше ударила главата – нищо. Умря напълно неочаквано и никой от нас не разбра какво се е случило, докато не стана твърде късно.
Онзи съдбовен ден Грейс разискваше пламенно вероятността в желето ù да е попаднала муха. Стискаше с пръсти пластмасовата чашка и червеното треперливо вещество в нея изскачаше по малко от ръба ù. Естествено, всички присъстващи искаха да изкажат мнение по въпроса – наистина ли беше муха, или Грейс беше пъхнала бонбонче в желето. Аз също взимах участие в дебата.
– Не лъжа – уверяваше ни Грейс. – Просто...
Думите ù секнаха внезапно. Пластмасовата чашка се изплъзна от пръстите ù и падна върху масата. Устата ù замръзна отворена, а очите ù се вторачиха в нещо над главата ми. Челото ù се сбърчи така, сякаш се мъчеше да разбере нещо много сложно.
– Грейс? – спомням си, че пророних. – Добре ли си?
Очите ù се завъртяха назад в орбитите и показаха бялата си страна за секунда, преди клепачите ù да ги покрият. От гърдите ù се изтръгна малка въздишка, недостатъчна дори да отвее кичурите кестенява коса, полепнали по устните ù.
Всички околни замръзнахме по местата си, но навярно през главите ни минаваше една и съща мисъл: припадна. Седмица или две по-рано Джош Престън беше припаднал на спортната площадка, защото, както госпожа Порт ни бе обяснила, нямал достатъчно захар в кръвта си – или някаква подобна глупост.
Обедната надзорница дотърча до масата. Беше една от четирите възрастни дами с бели козирки и свирки, които се редуваха да дежурят в столовата и на двора през седмицата. Не знам дали имаше някакви медицински познания, освен смътна представа за оказване на първа помощ, но въпреки това свали отпуснатото тяло на Грейс на пода пред смаяните погледи на всички ни.
Притисна ухо към яркорозовата ù тениска и се заслуша за пулс, който вече не съществуваше. Нямам представа какво ù е минало през главата, но веднага се развика и внезапно ни наобиколиха хора с бели козирки и втрещени лица. Осъзнахме, че Грейс е мъртва чак когато Бен Чо побутна неподвижната ù ръка с гуменката си.
Останалите деца се разпищяха. Едно момиче на име Тес заплака толкова силно, че не можеше да си поеме дъх. Малки крачета хукнаха панически към изхода на столовата.
Аз не помръднах от мястото си, обградена от изоставени чинии, вперила поглед в чашката с желе, и позволих на ужаса да пропълзи чак до ръцете и краката ми, приковавайки ги за масата. Ако училищният пазач не беше дошъл да ме изведе навън, кой знае колко време щях да остана в столовата.
Грейс е мъртва, мислех си. Грейс е мъртва? Грейс е мъртва.
И лошото не спря с това.
Месец по-късно, след първите големи вълни на масови смъртни случаи, Центърът за контрол и превенция на заразните болести издаде списък с петте симптома, по които родителите можеха да разберат, че детето им е изложено на риск от ОМИН. Дотогава половината ми съученици вече бяха мъртви.
Майка ми скри списъка толкова добре, че го намерих чак след време, и то съвсем случайно, когато се качих на кухненския плот, за да потърся шоколада, който обикновено скътваше зад брашното.