После зачаках.
Пета глава
Не си спомням как съм заспала, само как се събудих. И нищо чудно – тялото ми се тресеше толкова силно, че направо се претърколих от леглото и ударих лице в съседното.
Явно Ванеса се беше уплашила от внезапното сътресение, защото я чух да казва:
– Какво, по дяволите... Руби? Ти ли си?
Не можех да стана. Усетих ръцете ù върху лицето си и осъзнах, че вече крещи името ми, а не го шепне.
– О, боже – каза някой. Прозвуча ми като Сам, но не можех да отворя очи, за да видя.
– ... копчето за спешни случаи! – С цялата тежест на тялото си Ашли притисна краката ми; познах я, въпреки че постоянно губех съзнание, а зад клепачите ми пламтеше ослепително бяла светлина. Някой пъхна нещо в устата ми – гумено и твърдо. Вкусвах кръв, но не знаех дали е от езика ми, или устните ми, или...
Два чифта ръце ме вдигнаха от земята и ме оставиха върху друга повърхност. Още не можех да отворя очи; гърдите ми горяха. Тялото ми се тресеше неконтролируемо и имах чувството, че крайниците ми се сплескват.
В следващия момент долових аромата на розмарин. Усетих натиска на меки, хладни ръце върху гърдите си, а после всичко изчезна.
Животът се върна в тялото ми под формата на силен плесник през лицето.
– Руби – каза някой. – Хайде, знам, че ме чуваш. Трябва да се събудиш.
Открехнах очи и светлината ме връхлетя с жестока мощ. Някъде наблизо изскърца врата.
– Това ли е тя? – попита непознат глас. – Ще я упоиш ли?
– Не, няма нужда – завърна се първият глас. Него го познавах. Беше също толкова нежен като преди, само че този път звучеше някак по-остро. Ръцете на доктор Бегби се пъхнаха под мишниците ми и ме надигнаха. – Тя е жилава. Ще го понесе.
Нещо миришеше ужасяващо. На киселина и гнилоч едновременно. Отворих рязко очи.
Доктор Бегби беше коленичила до мен и размахваше нещо под носа ми.
– Какво...?
Вторият глас принадлежеше на друга млада жена. Тя имаше тъмнокестенява коса и бледа кожа, но видът ù не се открояваше с нищо повече. Явно не съзнаваше, че я гледам, защото съблече синята си лекарска униформа и я хвърли на доктор Бегби.
Нямах представа къде сме. Помещението беше малко и по стените му имаше рафтове с шишета и кутии, но не успявах да надуша нищо друго, освен нещото, с което доктор Бегби ме беше събудила.
– Облечи това – нареди ми доктор Бегби, изправяйки ме на крака, без да се интересува дали са готови за такъв подвиг, или не. – Хайде, Руби, трябва да побързаме.
Чувствах тялото си тежко, всичките ми стави пращяха. Въпреки това се подчиних и надянах лекарския костюм върху униформата си. Докато се обличах, другата жена сложи ръце зад гърба си, а доктор Бегби навъртя няколко пласта сребристо тиксо около тях. След това се зае и с краката ù.
– Ще се срещнете в Харви. Не забравяй да тръгнете по шосе 215.
– Знам, знам – увери я доктор Бегби, после преряза със зъби още едно парче тиксо и залепи с него устата ù. – Успех!
– Какво правите? – попитах аз. Гърлото ме дращеше, а кожата около устата ми като че ли се напука от движението. Докторката събра косата ми назад и я усука в небрежен кок, който пристегна с гумен ластик. После окачи идентификационната табелка на другата жена около врата ми и сложи хирургическа маска на лицето ми.
– Ще ти обясня всичко, като се измъкнем оттук, но в момента нямаме време за губене. До двайсет минути ще почнат караулите – предупреди тя. – Не бива да казваш и дума, разбра ли? Просто гледай какво правя аз.
Кимнах и ù позволих да ме избута от тъмната стаичка в смътно осветения коридор на лазарета. Краката отново ме предаваха, но тя се справи и с този проблем. Преметна едната ми ръка през рамото си и пое по-голямата част от тежестта ми.
– Тръгнахме – пророни тя. – Възстановете нормалния сигнал от камерите.
Погледнах я и видях, че не говори на мен. Шепнеше към златната значка с лебед.
– Нито дума – напомни ми, докато свивахме по следващия дълъг коридор. Движехме се толкова бързо, че развявахме белите завеси на лечебните отделения и виждах войниците, които подминавахме, като черни петна, отстъпващи от пътя ни.
– Извинете, извинете! – викаше през рамо доктор Бегби. – Трябва да я заведа у дома.
Съсредоточих погледа си върху правите линии на плочките под краката ми. Главата ми още се въртеше и осъзнах, че излизаме навън чак когато чух изпиукването на чипкартата ù в процепа на вратата и усетих първите капки студен дъжд върху скалпа си.