Територията на лагера беше осветена от огромни стадионни прожектори през цялото денонощие; внушителните съоръжения стърчаха като великани, но вместо да всяват страх, ми напомняха за нощните ръгби мачове, миризмата на прясно окосена трева и червения суитшърт с логото на „Спартанците“, който баща ми обикновено обличаше за мачовете на някогашния си гимназиален отбор. „Атакувай, да му се не види!“ – крещеше татко с пълно гърло.
Пътят от задния изход на лазарета до чакълестия паркинг беше кратък. Чудех се дали нямам халюцинации, тъй като погледът ми постоянно се замъгляваше, но пък чух с пълна яснота хрущенето на чакъла под обувките ни и крясъка: „Ей, какво става там?“.
Усетих как доктор Бегби се стяга до мен. Опитах да продължа напред, като използвах рамото ù за опора, но краката ми отказаха напълно.
Щом отново отворих очи, седях на земята до черните кубинки на един войник. Той коленичи пред мен. Доктор Бегби му говореше нещо с онзи кротък глас, който бях чула при първата ни среща с нея.
– ... стана ù лошо, затова предложих да я откарам до тях. Сложих ù маска, за да не зарази някой друг.
Гласът на войника се избистри в ушите ми.
– Писна ми все да ни заразяват тези хлапетии.
– Ще ми помогнете ли да я заведа до колата ми? – попита доктор Бегби.
– Ако е болна...
– Колата е ей там – прекъсна го докторката. – И обещавам, че ако дори заподсмърчате утре, лично ще ви излекувам.
Това беше познатият ми глас – толкова сладък, че звучеше като звън на малки камбанки. Войникът се изкиска, но усетих, че все пак ме повдига. Опитах да не се отпускам на него, да не обръщам внимание на грубата му хватка, но главата ми постоянно се отмяташе назад.
– На предната седалка ли? – попита войникът.
Преди доктор Бегби да е отговорила, радиостанцията му изпращя.
– Виждаме ви на мониторите. Трябва ли ви помощ?
Той изчака доктор Бегби да отвори предната пасажерска врата и да ме настани на седалката, преди да отговори.
– Няма нужда. Доктор... – Той вдигна идентификационната табела от гърдите ми. – Доктор Роджърс е пипнала вируса, който върлува напоследък. Доктор...
– Бегби – подхвърли бързо тя. После се метна на шофьорската седалка и затвори вратата след себе си. Надникнах към нея, забелязвайки колко трепереха пръстите ù, докато се мъчеше да пъхне ключа в таблото. За пръв път я виждах толкова напрегната.
– Доктор Бегби ще я откара у дома. Колата на доктор Роджърс ще пренощува тук. Моля, уведомете сутрешния патрул.
– Прието. Кажи им да потеглят към изхода, ще предупредя охраната.
След няколко задавяния двигателят най-сетне припали. Погледнах през предното стъкло към електрическата ограда и тъмната позната гора отвъд нея. Доктор Бегби се пресегна да закопчае колана ми.
– Леле, доста е зле. – Войникът се беше върнал и надничаше през шофьорския прозорец.
– Дадох ù доста силно успокоително – засмя се доктор Бегби. Гърдите ми се стегнаха.
– Та, за утре...
– Наминете да се видим, става ли? – предложи доктор Бегби. – Почивката ми е към три.
Не му даде шанс да отговори. Гумите се завъртяха в чакъла и чистачките изскърцаха по предното стъкло. Доктор Бегби вдигна страничния прозорец с приятелско помахване, докато с другата ръка въртеше волана към изхода от паркинга. Зелените цифрички на таблото отчитаха 2:45.
– Скрий колкото може по-голяма част от лицето си – нареди ми тя и включи радиото. Не познах песента, но нямаше как да сбъркам гласа на Дейвид Гилмор и отличителните синтезатори на Pink Floyd.
Доктор Бегби намали звука и вдиша дълбоко, преди да завие към портата. Пръстите ù потропваха нервно по волана.
– Хайде, хайде – прошепна и погледна отново часовника. Пред нас чакаха още две коли, всяка от които бе пропусната след мъчително бавене. Когато и последната се загуби в нощта отвъд оградата, доктор Бегби вече беше на ръба на нервите си.
Настъпи педала на газта твърде силно и колата подскочи напред. Като натисна спирачките, коланът ми блокира, изкарвайки въздуха от гърдите ми.
Тя свали прозореца, но аз бях твърде уморена, за да се страхувам. Притиснах длан към очите си и вдишах дълбоко. Хирургическата маска се търкаше в устните ми.
– Ще закарам доктор Роджърс до тях. Ей сега ще намеря пропуска ù...
– Няма нужда. В утрешния график пише, че сте на работа от три часа, така ли е?
– Да. Благодаря ви. И моля, отбележете в него, че доктор Роджърс няма да се яви за смяната си.
– Разбрано.