– Какво правиш? – попита Кейт.
Беше отбила от пътя, защото искаше да сляза, нали така? Аз бих постъпила по същия начин, ако бях на нейно място. Разбирах я.
Кейт протегна ръка към вратата и аз се отдръпнах от нея, опирайки гръб в облегалката, но вместо да я отвори докрай, тя затръшна и пръстите ù се озоваха върху рамото ми. Изтръпнах от допира ù и потънах още по-надълбоко в седалката. По-лошо не се бях чувствала от години – главата ми бучеше, което беше сигурен признак, че се намирах опасно близо до ръба. Ако бе имала намерение да ме прегърне или да погали ръката ми, или изобщо да направи нещо, което свързвах с майка си, то реакцията ми несъмнено я отказа.
– Слушай ме много внимателно – подхвана търпеливо тя, сякаш забравила, че всеки момент по пътя можеше да се появи военна кола или отряд. Изчака да я погледна в очите. – Най-важното нещо, което някога си научила, е да оцеляваш. Не позволявай на никого да те убеди, че не е редно, че заслужаваш да си в лагера. Ти си важна и си от голямо значение. За мен, за Лигата и за бъдещето ни... – Гласът ù пресекна от вълнение. – Кълна ти се, че никога няма да те нараня, да ти викам или да те оставя да гладуваш. Ще те браня до края на дните си. Едва ли някога ще разбера какво си преживяла, но винаги ще съм насреща, ако имаш нужда да споделиш. Разбираш ли ме?
Нещо топло разцъфна в гърдите ми, въпреки че дъхът секна в гърлото ми. Исках да ù отвърна някак, да ù благодаря, да я помоля да повтори, за да съм сигурна, че не съм я чула погрешно.
– Не мога да се преструвам, че нищо не е било – казах ù вместо това. Все още усещах вибрациите на електрическата ограда под кожата си.
– И не бива. Не бива да забравяш. Но част от оцеляването е способността да продължиш напред. Знам една дума – продължи тя, като насочи поглед към пръстите си върху волана, – за която в нашия език няма паралел. Португалска е. Saudade. Чувала ли си я?
Поклатих глава. Та аз не познавах дори половината думи от собствения си език.
– По-скоро е... Няма точно определение. По-скоро е израз на чувство, на жестока тъга. Чувството, което те обзема, когато осъзнаеш, че нещо загубено ще си остане загубено завинаги и никога няма да си го върнеш. – Кейт си пое дълбока глътка въздух. – В Търмънд често се сещах за тази дума. Защото никога няма да си върнем някогашния живот. Но във всеки край има и начало. Вярно е, не можеш да вземеш обратно отнетото, но можеш да го заключиш зад себе си. Да започнеш отначало.
Разбирах какво се опитва да ми каже и че думите ù извираха от искрена загриженост за мен, но при положение че от толкова време разбиваха живота ми на съставните му части, направо не можех да си представя да го раздробя на още по-нищожни парчета.
– Искам да ти дам нещо. – Тя бръкна под яката на ризата си и измъкна през глава дълга сребърна верижка. В края ù висеше черен кръгъл медальон, малко по-голям от палеца ми.
Протегнах ръка и тя пусна медальона в дланта ми. Верижката още беше топла от допира с кожата ù, но останах изненадана от факта, че самата висулка беше от най-обикновена пластмаса.
– Викаме му паникбутон – обясни Кейт. – Ако го натиснеш с пръст и задържиш двайсет секунди, сигналът се активира и най-близките агенти ще се отзоват час по-скоро. Едва ли някога ще ти потрябва, но бих искала да го задържиш. Ако някога се уплашиш или ако се разделим, просто го натисни.
– И ще могат да ме проследят? – Нещо в тази идея ме смущаваше леко, но въпреки това окачих верижката на врата си.
– Само ако активираш сигнала – успокои ме Кейт. – Измислихме ги така, за да не го засекат случайно военните. Кълна ти се, Руби, ти контролираш нещата.
Вдигнах медальона между палеца и показалеца си. Като забелязах колко са мръсни пръстите ми и се замислих колко ли нечистотия имам под ноктите, веднага го пуснах. Хубавите неща не ми подхождаха.
– Мога ли да ти задам още един въпрос? – Изчаках да изкара колата на шосето, но дори тогава ми бяха нужни няколко опита, за да изрека думите на глас. – Щом Детската лига е създадена с цел да сложи край на лагерите, защо изобщо си направихте труда да спасявате двама ни с Мартин? Защо просто не взривихте Контролната кула?
Кейт плъзна ръка по устните си.
– Не се занимавам с подобни операции – обясни тя. – Предпочитам да съсредоточа вниманието си върху същинската ни мисия, която е да помагаме на децата. Унищожиш ли една фабрика, просто ще построят нова. Но съсипеш ли нечий живот, това е краят. Няма връщане назад.
– Има ли народът някаква представа какво се случва тук? – процедих аз. – Знаят ли хората, че всъщност не сме тук, за да ни преобразят в нещо по-добро?