– Не мога да ти отговоря – каза Кейт. – Някои винаги ще живеят в отрицание и ще вярват на всички лъжи за лагерите. Струва ми се, че повечето хора надушват нещо нередно, но са потънали твърде надълбоко в собствените си грижи, че да проявяват интерес как правителството ръководи лагерите. Вероятно им се иска да вярват, че сте попаднали на правилното място. А и откровено казано... вече не сте много.
Отново се изправих в седалката.
– Какво?
Този път Кейт не се осмели да погледне към мен.
– Не ми се искаше аз да ти го съобщавам, но положението се влоши главоломно. По последни проучвания на Лигата само два процента от децата на възраст от десет до седемнайсет години се намират в поправителни лагери.
– Ами останалите? – попитах аз, макар че вече знаех отговора. – Всичките деветдесет и осем процента?
– Повечето станаха жертва на ОМИН.
– Умрели са – поправих я аз. – Всички тези деца? По цял свят?
– Не, не по цял свят. Отчетени са шепа случаи и в други държави, но тук, в Америка... – Кейт вдиша дълбоко. – Не знам колко точно да ти кажа сега, тъй като не искам да те разстройвам допълнително, но излиза, че ОМИН и зараждането на пси способностите са свързани с пубертета...
– Колко? – Наистина ли не бяха стигнали до никакви разкрития през всичките години, които прекарах в Търмънд? – Колко сме оцелелите?
– По данни на правителството съществуват приблизително четвърт милион деца под осемнайсетгодишна възраст, но според нашите проучвания наброяват едва една десета от това.
Бях на път да повърна. Разкопчах колана и пъхнах глава между коленете си. С ъгълчето на окото си видях как Кейт протяга ръка към мен, сякаш с намерение да я сложи на гърба ми, но аз отново се отдръпнах от нея. Дълго време единственият звук в колата беше стърженето на гумите по старото шосе.
Прекарах няколко минути в тази поза, стиснала очи, докато накрая Кейт не се притесни истински за мен.
– Още ли ти е лошо? Наложи се да ти дадем голяма доза пеницилин, за да предизвикаме гърчовете. Повярвай ми, ако имаше друг начин, щяхме да изберем него, но ни трябваше нещо достатъчно сериозно, че войниците да те върнат в лазарета.
Зад гърбовете ни се чуваше хъркането на Мартин, но накрая дори то бе заглушено от скрибуцането на гумите по старата пътна настилка. Нямах смелостта да попитам на колко километра се намирахме от Търмънд, доколко се бяхме отдалечили от миналото.
– Знам – казах вместо това. – Благодаря ти, наистина.
Кейт се пресегна и преди да съм успяла да я спра, ръката ù се плъзна надолу по рамото ми. Усетих нещо топло да се процежда в дъното на съзнанието ми и веднага разпознах предупредителния му сигнал. Първият нажежен проблясък от паметта ù пробяга толкова бързо през ума ми, че видях сцената като фотонегатив. Младо момиче с бяло руса коса и беззъба усмивка, седнало във високо кресло. Следващият кадър се задържа достатъчно, че да разпозная какво виждам – огън. Огън... навсякъде, по стените на стаята, лумтящ със стихийна мощ. Този спомен – ако беше такъв – трептеше толкова силно, че ми се наложи да стисна зъби, за да възпра гаденето. В паметта на Кейт изникна сребриста врата с черен надпис „456Б“. Нечия ръка – тази на Кейт с разперени бледи и тънки пръсти – се протяга към дръжката, но отскача обратно в мига, в който докосва горещата ù като лава повърхност. Ръката блъсна дървото; последва я и крак. Картината затрепери, огъна се по краищата, а вратата изчезна зад тъмната пушилка, извираща измежду пролуките в конструкцията ù.
Същата тъмна врата се затръшна и аз подскочих, откъсвайки рамото си от ръката ù.
Какво ми се случи, по дяволите? – попитах се наум с препускащо в ушите ми сърце. Стиснах очи.
– Още ли? – попита Кейт. – Ох, Руби, много съжалявам. Като спрем да сменим колата, ще поискам нещо за стомаха ти.
И тя като всички останали не бе усетила абсолютно нищо.
– Знаеш ли... – подхвана след известно време. Погледът ù беше отправен към хоризонта, където тъмнят път се срещаше с проясняващото се небе. – Постъпи много смело, като изпи хапчетата и дойде с мен. Не се и съмнявах, че в теб има нещо повече от мълчаливото момиче, което срещнах в лазарета.
Не съм смела. Ако притежавах смелост, щях да си призная каква бях всъщност, колкото и да се ужасявах от себе си. Щях да работя, да се храня и да спя заедно с останалите Оранжеви или поне да изляза от сянката на Жълтите и Червените.
Онези хлапета толкова се гордееха със способностите си. Не пропускаха възможност да изтормозят надзирателите, да накажат войниците, да подпалят колибите и тоалетните; вечно правеха опити да се измъкнат и подлудяваха възрастните, вселявайки в главите им грозни картини на жестоко убити семейства или изневеряващи жени.