– Хората от квартала ни ограбили хранителния му магазин, а той дори не могъл да се защити.
– Как се чувстваш? – Захаросаните думи на Кейт бяха почти толкова сладки, колкото ваниловия аромат на освежителя за въздух, който се люшкаше от огледалото за задно виждане.
– Горе-долу добре. – Той се понадигна в седалката и опита да приведе рошавата си кестенява коса в що-годе нормален вид. Мартин беше топчест от глава до пети; бузите му висяха, а униформената му риза май беше с един размер по-малка от необходимото, но още не беше започнал да расте на височина като останалите хлапета от колибата му. Може да се каже, че бях с около два-три сантиметра по-висока от него, а се водех ниска за възрастта си. Навярно беше с около година по-малък от мен.
– Радвам се да го чуя – отвърна Кейт. – Някъде на задната седалка има шише вода за теб, в случай че си жаден. След около час ще спрем, за да сменим колата.
– Къде отиваме?
– Имаме среща с мой приятел в Марлинтън, Западна Вирджиния. Той ще ви носи чисти дрехи и идентификационни документи. Почти пристигнахме.
Вече започвах да си мисля, че Мартин отново е задрямал, докато не се обади зад гърбовете ни.
– А след това накъде?
Радиото намери станция и изпълни колата с откъслеци от парче на Led Zeppelin, преди отново да отстъпи място на пращене и тишина.
Усещах как очите на Мартин прогарят дупки в тила ми. Опитах да устоя на импулса да се обърна и да отвърна на погледа му, но по-близо не се бях намирала до момче на моя възраст, откакто ни бяха разпределили по колиби. След години на живот от двете срещуположни страни на главната пътека в Търмънд, всички подробности около вида му ми действаха някак смущаващо. Луничките, за чието съществуване например не знаех, и фактът, че веждите му сякаш се съединяваха в една.
Какво се очакваше да му кажа? Толкова се радвам, че те намерих? Ние сме последните от вида си? Едното твърдение беше вярно, а другото не можеше да е по-далеч от истината.
– Ще се присъединим към Лигата в южната им щабквартира. Като пристигнем, ще имате възможност да решите дали искате да останете с нас – обясни тя. – Знам, че сте преживели много, затова не го мислете сега. Просто бъдете сигурни, че с мен ще сте в безопасност.
Чувството на свобода се надигна толкова бързо в гърдите ми, че трябваше да го издиря и да го усмиря заедно с подивялото ми от надежда сърце. Още беше твърде рано. Имаше шанс войниците да ни настигнат. Да ме пленят или убият още преди да сме стигнали до Вирджиния.
Мартин ме наблюдаваше с присвити тъмни очи. Зениците му като че ли се свиха и в този момент усетих гъделичкане в дъното на съзнанието си. Същото като онова, което изпитвах винаги когато способностите ми напираха да се проявят.
Какво вършиш, по дяволите? Впих пръсти в седалката, но не се обърнах да проверя дали още го прави. Само надникнах в огледалото за обратно виждане, а той се облегна назад в седалката и скръсти ръце с пуфтене. Херпесът в единия ъгъл на устата му имаше гневен червен цвят, сякаш беше чоплил коричката му.
– Искам да отида на място, където ще мога да правя нещата, които ми бяха забранени в Търмънд – заяви Мартин накрая.
Дори нямах желание да разбера за какво точно говореше.
– Много по-силен съм, отколкото предполагате – продължи той. – Няма да ви трябва никой друг, след като видите какво мога аз.
Кейт се усмихна.
– Именно на това разчитам. Бях сигурна, че ще разбереш. – Ами ти, Руби? – попита тя и се обърна към мен. – Готова ли си да станеш част от нещо значимо?
Ако кажех „не“, щяха ли да ме пуснат? Ако поисках да отида в къщата на родителите ми в Сейлъм, щяха ли да ме отведат там, без да кажат и дума? Или до Вирджиния Бийч, ако пожелаех да видя баба си? Извън страната, ако така сметнех за добре?
И двамата ме наблюдаваха с идентични изражения на настойчивост и вълнение. А колко хубаво щеше да е, ако и аз се вълнувах така. Ако изпитвах тяхната увереност... само че аз не знаех какво искам. Знаех единствено какво не искам.
– Водете ме където и да е – отвърнах накрая. – Само не и у дома.
Мартин зачопли херпеса с мърляви нокти, докато не пусна кръв, която облиза от устните и пръстите си. Гледаше ме, сякаш очакваше да поискам малко и за себе си.
Обърнах се към Кейт, но въпросът умря върху устните ми. Защото за секунда, само за секунда не виждах нищо друго, освен пламъците и пушека, издигащи се зад острите очертания на раменете ù, и вратата, която не можеше да отвори.
Седма глава
Достигнахме Марлинтън в седем часа сутринта, тъкмо когато слънцето реши да се покаже иззад дебелата облачна покривка. Лъчите му обагриха близките дървета в бледовиолетово и заблещукаха по гъстата мъгла, стелеща се по асфалта. Дотогава вече бяхме подминали няколко магистрални отбивки, всичките барикадирани с боклуци, бариери или изоставени коли – дело или на Националната гвардия с цел овладяване на градовете с бунтовническа дейност, или на самите граждани с цел недопускането на грабители и други нежелани посетители в и бездруго поразените населени места. По пътя обаче часове наред не срещнахме нито една кола, от което следваше, че предстои да се натъкнем на някого рано или късно.