Случи се рано и този някой се появи с червен камион. Потънах в седалката си, докато ни отминаваше с ръмжащия си двигател и гигантски гуми. Пътуваше в обратната посока, но видях съвсем ясно златния лебед, нарисуван от едната му страна.
– Навсякъде са – коментира Кейт, проследила погледа ми. – Този вероятно караше провизии към Търмънд.
Това беше първият белег на живот, откакто бяхме потеглили – най-вероятно защото пътувахме по мъртвешката магистрала насред шибаното нищо, – но дори този самотен камион успя да уплаши Кейт.
– Премести се на задната седалка – нареди ми тя. – И се скрий.
Подчиних се. Разкопчах колана и се шмугнах между предните седалки.
Мартин ме наблюдаваше с изцъклени очи. Усетих ръката му върху рамото си, сякаш се опитваше да ми помогне, и веднага се отдръпнах от нея, свивайки се в пространството между задната и предната седалка. Опрях гръб във вратата и долепих колене до гърдите си, но въпреки това бях прекалено близо до него. Когато ми се ухили, кожата ми настръхна.
В Търмънд имаше момчета. И то доста. Но всякакъв контакт между двата пола – бил той съвместното хранене, споделянето на колиба или дори подминаването на път към тоалетните – беше строго забранен. Войниците и надзирателите следяха съблюдаването на това правило със същата бдителност, която прилагаха и по отношение на децата, използващи свръхестествените си способности – независимо дали умишлено, или неволно. Което, разбира се, подлудяваше и бездруго подлудените от хормони мозъци на тийнейджърите и превръщаше някои от съквартирантките ми в елитни тайни преследвачки.
Може би и аз самата бях забравила какъв е „правилният“ начин за контактуване с представител на противоположния пол, но същото важеше с пълна сила за Мартин.
– Голяма забава, а? – коментира той. Реших, че се шегува, докато не видях вълнението в очите му. Отново почувствах онзи сърбеж, гъделичкащото чувство от поредния му опит да влезе в главата ми, и ужасът сграбчи с ледени пръсти гръбнака ми. Притиснах се към вратата и вперих поглед в Кейт, но не беше достатъчно.
Нямаме нищо общо, осъзнах. Бяхме затворени на едно и също място, живеехме в хватката на еднакъв страх, но той... той беше толкова...
Трябваше да сменя темата и да отнема вниманието му от онова, което се опитваше да направи. Климатикът беше включен, но действието му дори не се усещаше заради топлината, излъчвана от тялото на Мартин.
– Според теб дали в Търмънд вече са разбрали, че ни няма? – осмелих се да наруша тишината.
Кейт изключи фаровете.
– Предполагам. СОП не разполагат с толкова хора, че да организират издирване, но вече несъмнено са се досетили кои сте вие.
– Какво имаш предвид? – попитах я аз. – Че сме Оранжеви? Нали каза, че вече знаели. Затова и трябваше да избягаме веднага.
– Бяха на път да открият – обясни Кейт. – Тестваха Оранжевите и Червени честоти на усмирителната сирена. Едва ли някой от тях е очаквал да проработи така добре. Затова трябваше да ви измъкнем оттам, и то час по-скоро.
– Честоти – повтори Мартин. – Тоест... усъвършенствали са сирената?
– Точно така. – Кейт му се усмихна в огледалото за обратно виждане. – От Лигата научихме за новия им метод за отсяването на погрешно класифицирани деца. Предполагам знаете, че възрастните не чуват усмирителната сирена.
И двамата кимнахме.
– Е, учените им работеха по изолирането на честоти, доловими единствено от деца с определени типове пси-способности. Някои от звуковите вълни влияят на всички ви, но има и такива, които могат да бъдат отчетени само от Зелените или Сините, или – както е в този случай – Оранжевите.
Имаше логика, но ми звучеше все толкова ужасяващо.
– Знаете ли, питах се нещо... – подхвана Кейт. – Как го направихте? Най-вече ти, Руби? Влезли сте в лагера толкова малки. Как успяхте да излъжете класификационната им система?
– Просто... стана – отвърнах аз. – Казах на човека, който провеждаше тестовете ми, че съм Зелена. И той ме послуша.