– Нищо работа – прекъсна ме Мартин, облещил очи насреща ми. – Сигурно дори не си използвала силите си.
Не ми харесваше да възприемам способностите си като „сили“ – това ги представяше като повод за гордост. А аз определено не се гордеех с тях.
– Когато започнаха да отделят Оранжевите и Червените, накарах едно момче да си сменим местата. Нямах намерение да свършвам като тях. – Мартин се приведе напред. – Затова привиках един от Зелените, горе-долу на моя възраст, и внуших на него и надзирателя, че всъщност това съм аз. Направих същото и с всички останали, които проявиха интерес. Един по един. Страшен съм, нали?
Стомахът ми се сви от отвращение. Съвсем очевидно беше, че изобщо не съжаляваше за стореното. Аз бях излъгала, но не и обричайки друго дете. В такъв човек ли те превръщаше контролът върху Оранжевите ти способности? В чудовище – в същество, способно на всичко, защото никой не можеше да те спре?
Такива ли бяха могъщите хора?
– Значи, можеш да накараш някого да се мисли за друг човек? – попита Кейт. – Мислех, че Оранжевите умеят единствено да подчиняват околните на волята си. Нещо като хипноза ли им прилагаш?
– Ъ-ъ – отрече Мартин. – Много повече. Подчинявам хората на волята си, като им внушавам определени чувства. Ето например онова хлапе, с което смених мястото си. Накарах го да почувства такъв страх, че избяга от колибата си, а после да реши, че би било добра идея да се преструва на мен. А всеки, който се усъмнеше в мен, тутакси започваше да се мъмри за подобни шантави мисли. Така че – да, подчинявам хората на волята си, но ако искам някой да нарани друг човек, трябва да му внуша, че е много, много ядосан на онзи, който искам да нападне.
– Хм – пророни Кейт. – И при теб ли е същото, Руби?
Не. Никак даже. Сведох поглед към ръцете си, към черната мръсотия под ноктите ми. Мисълта да разкрия на какво бях способна ги накара да затреперят неочаквано силно.
– Аз не внушавам чувства на хората, просто виждам разни неща. – Поне доколкото знаех.
– Леле... просто... леле. Знам, че постоянно възклицавам, но вие двамата сте направо удивителни. Просто си мисля колко полезни можете да сте ни. Невероятно.
Извих тяло и надигнах глава колкото да зърна пътя през предното стъкло. Мартин се възползва – хвана няколко кичура от косата ми и започна да ги увива около пръстите си. Виждах отражението на облото си лице в огледалото – големите ми, почти сънени очи, гъстите ми тъмни вежди, плътните ми устни... и погнусата, която се спусна върху него.
Трябваше да се сдържа, но в крайна сметка се хванах на въдицата му. Завъртях се рязко, сграбчих студената му, потна ръка и я върнах в скута му. Дъхът заседна в гърлото ми. Не ме пипай – искаше ми се да му кажа. – Като нищо ще счупя всяка костица в ръката ти. Но той се хилеше насреща ми, чоплеше с език херпеса си, а ръката му отново се надигна към мен. Само че този път единствено ми помаха насмешливо с пръсти. Приведох се напред, готова да сграбча гнусната му китка и да му дам да разбере.
Но той точно това искаше. Мисълта протече като гъст петмез през тялото ми, домогвайки се до свития ми на топка стомах. Искаше да му демонстрирам какво умея, да разпаля способностите си със същата онази злоба, която течеше в неговите вени.
Обърнах му гръб и стиснах юмруци, докато той се кикотеше триумфално.
Мой ли беше гневът изобщо, или ми го беше пробутал?
– Всичко наред ли е отзад? – попита Кейт през рамо. – Търпение, още малко остана.
Независимо от това как изглеждаше Марлинтън по принцип, пелената от сиви облаци и ситен дъжд му придаваше още по-окаян вид; достатъчно причудлив и страховит, че да отвлече дори вниманието на Мартин от игричките, които си играеше с мен.
Опустелите търговски центрове с изпочупени витрини несъмнено бяха смущаваща гледка, но после влязохме в първия квартал, състоящ се от малки кафяви, сиви и бели къщички. Подминахме доста празни коли, изоставени по улиците и входните алеи на домовете; от задните стъкла на някои още надничаха яркооранжеви табели с надпис ПРОДАВА СЕ, но всичките до една бяха покрити с дебела кожа от кафяви гниещи листа. Колите бяха обградени от купища боклуци и кашони – мебели, килими, компютри. Цели стаи с ръждясващи и ненужни електроуреди.
– Какво е станало тук? – попитах аз.
– Малко е трудно за обяснение, но спомняш ли си какво ти казах за икономиката? След нападението над Вашингтон правителството потъна в хаос и едно нещо доведе до друго. Нямаше пари за държавния дълг, за разходите на щатите, за обществена издръжка, за заплати на правителствените служители. Дори малки градчета като това не се измъкнаха. Купища компании фалираха и хората загубиха препитанието си, а впоследствие и домовете си, тъй като вече не можеха да си ги позволят. Ужасно беше.