Той затръшна вратата след себе си и малкото чувство за вина, което ме беше измъчвало при мисълта да го зарежа, се изпари. Навярно беше жестоко от моя страна, навярно до края на живота си щях да се обвинявам, задето не го бях предупредила, но просто нямаше как да го запозная с плана си, без да се издам пред Кейт и Роб. А и имах съмнения, че може да ги извика или да опита да ме задържи.
По най-бързия начин съблякох лекарския костюм на Сара – или Нора – и го оставих на купчинка върху пода. Униформата под него направо крещеше каква бях всъщност, но костюмът ми беше твърде широк, за да тичам в него. А трябваше да се измъкна бързо.
Мартин явно беше завъртял крана на чешмата докрай, защото чувах плискането на водата, докато заобикалях натрошените стъкла от витрината на магазина.
Скрих се зад един стелаж точно навреме да видя как Роб прекъсва целувката си с Кейт. Потупа джобовете на якето си и извади мобилен телефон от единия. С когото и да говореше, не му беше особено приятно. След малко хвърли телефона на Кейт и отиде до шофьорската седалка. Тя се обърна с гръб към мен и разгърна голяма пътна карта върху капака на джипа. Роб се върна с дълъг черен предмет, прикрит под едната му ръка, и втори, който държеше за дулото с другата. Кейт взе пушката, без дори да я поглежда, и преметна ремъка ù през рамо. Сякаш там ù беше мястото.
Веднага разпознах оръжията – и още как. Всеки войник от СОП, обхождащ периметъра на електрическата ограда, носеше пушка М16, а и несъмнено всеки от пазачите в Кулата имаше една под ръка. С това ли щяха да ни убият? Или щяха да връчат пушка и на мен?
Рационалната част от мен най-сетне пое контрола и прогони паниката и ужаса, които ме бяха обзели. Може би Роб беше убил онези хлапета с причина. Може би бяха опитали да го наранят, въпреки че бяха вързани, а може би – може би просто бяха отказали да се присъединят към Лигата.
Това прозрение се надигна в гърдите ми като огън, изпепеляващ всичко по пътя си. Само мисълта, идеята, че трябваше да докосна някое от онези оръжия, че трябваше да стрелям с него... това ли се изискваше, за да станеш част от семейството им?
Или просто трябваше да стана като Мартин и самата аз да се превърна в оръжие?
Баща ми бе служил като полицай повече от седем години, преди да му се наложи да застреля човешко същество. Така и не ми разказа цялата история. Чух я от съучениците ми, които бяха прочели за нея във вестника. Трябвало да спаси заложник.
Случката го съсипа. Оказваше да напусне стаята си, докато баба не дойде да ме вземе от Вирджиния Бийч. Когато няколко седмици по-късно се прибрах у дома, той се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
Не знам какво би ме накарало да взема подобно оръжие в ръцете си, но определено нямаше да го направя заради група непознати.
Трябваше да им се изплъзна. Да избягам. В онзи момент нямаше значение къде. Бях много неща, ужасни неща, но не исках да добавям и „убийца“ в списъка.
До ушите ми долетя звук на хрущящо стъкло, достатъчно силен, че да го чуя над течащата вода в банята и бръмченето на хладилниците. Водата спря и го различих още по-ясно. Завъртях се точно навреме да видя как летящата врата с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ се отваря и затваря зад ниските стелажи с храни.
Изходът.
Надникнах за последно през големия прозорец, за да се уверя, че Роб и Кейт още бях с гръб към мен, преди да хукна право към люлеещата се врата, преминавайки покрай витрината с телешка пастърма.
Бил е някой енот – мислех си, – или пък плъх. Не за пръв път в живота ми плъховете бяха за предпочитане пред хората.
Само че хрущенето на стъкло се чу отново, по-силно този път, и когато бутнах вратата, не се озовах пред стадо плъхове, нападнали пакетите с храна.
Беше друго дете.
Осма глава
Той – не, тя – отвори уста в безмълвна гримаса. Не си личеше от пръв поглед, но вече бях сигурна, че е момиче, и то малко. На осем, най-много девет години, ако можех да съдя по ръста ù. Мъниче, плуващо в огромна тениска с щампа „Инди 500“, черно-бели флагове и зелени състезателни коли. Още по-странното беше, че ръцете ù бяха покрити от яркожълти гумени ръкавици чак до лактите – от онези, които майка ми носеше, когато чистеше банята или миеше чиниите.
Тъмната коса на малкото азиатче беше обръсната с машинка, а под тениската си беше обула възголеми момчешки дънки, но личицето ù беше толкова красиво, че приличаше на кукленско. Плътните ù, сърцевидни устни бяха застинали в съвършено „О“, а кожата ù беше толкова бледа, че луничките по носа и бузите ù изпъкваха драматично.
– Откъде се взе? – възвърнах гласа си аз.