На следващата сутрин пътувахме в съвършена тишина, нарушавана единствено от радиостанциите на войниците и сподавените вопли на децата в задната част на автобуса. Детето в другия край на моята седалка подмокри панталоните си, но не каза нищо на рижавата жена от СОП, която стоеше до него. Вече го беше зашлевила веднъж, след като ù се беше оплакало, че не е хапвало нищичко цял ден.
Приковах босите си стъпала в пода, за да задържа краката си неподвижни. От глада ми се виеше свят и от време на време успяваше да заглуши дори изблиците на смъртен страх, пронизващи тялото ми. Трудно ми беше да се съсредоточа, а още по-трудно да седя неподвижно; имах чувството, че се смалявам в желанието си да се слея със седалката и да изчезна напълно. Ръцете ми започваха да изтръпват от дългия престой зад гърба ми. Колкото повече се мъчех да разхлабя найлоновото въже, с което ги бяха вързали, толкова повече то прорязваше нежната кожа по китките ми.
Специален отряд „Пси“ – така беше представил себе си и партньорите си шофьорът на автобуса, когато ни беше взел от склада. Идвате с нас по заповед на командира на Специален отряд „Пси“ – Джоузеф Трейлър. Показа ни и някакъв документ, значи, беше истина. Така или иначе, бях научена да не споря с възрастни.
Автобусът се наклони рязко и отби от тясното шосе по още по-тесен черен път. Друсането събуди всеки, който бе имал щастието да заспи. Задействаха и войниците в черни униформи. Те изпънаха гърбове и стрелнаха погледи към предното стъкло.
Видях първо великанската ограда. Притъмнялото сиво небе оцветяваше всичко в потискащ тъмносин нюанс; всичко... без оградата. Тя сияеше в сребристо, докато вятърът свистеше през отворите ù. Под прозореца ми виждах десетки униформени мъже и жени, които ескортираха автобуса бегом. Докато шофьорът минаваше през портата, военните в контролната кабина до нея се изправиха и му отдадоха чест.
Автобусът спря рязко и ни наредиха да не помръдваме от местата си, докато лагерната порта се затваряше зад нас. Ключалките ù щракнаха гръмко в тишината. Нашият автобус не беше първият, минал през нея – първият беше пристигнал преди цяла година. Не бяхме и последният. Той щеше да пристигне след още три години и да запълни лагера до максималната му вместимост.
Последва секунда затишие, преди един войник в черен дъждобран да почука на вратата на автобуса. Шофьорът се пресегна и дръпна лоста – и сложи край на надеждите ни, че това е просто кратка спирка.
Беше грамаден мъж, напълно подходящ за ролята на зъл великан в някой филм или на злодея в анимациите. Войникът от СОП не свали качулката на дъждобрана, прикриваше с нея лицето и косата си и изобщо всичко, което би ми позволило да го разпозная по-късно. Не че имаше значение. Той не говореше от свое име. Говореше от името на целия лагер.
– Сега ще станете и ще слезете от автобуса възможно най-дисциплинирано – провикна се той. Шофьорът понечи да му даде микрофона, но войникът го отблъсна с опакото на ръката си. – Ще бъдете разделени на групи от по десет души и подложени на необходимите изследвания. Не опитвайте да бягате. Не говорете. Не правете нищо, което не ви е казано да направите. Неподчинилите се ще бъдат наказани.
Тъй като бях на десетгодишна възраст, се явявах едно от по-малките деца в автобуса, макар че имаше и още по-малки от нас. Повечето изглеждаха на дванайсет, дори тринайсет. Омразата и подозрението в очите на войника накараха гръбнака ми да изтръпне от ужас, но у по-големите ми спътници породиха единствено непокорство.
– Върви на майната си! – извика някой от задните седалки.
Всички се обърнахме тъкмо навреме, за да видим как военнослужещата с огненочервената коса забива задния край на пушката си в устата на момчето. То изкрещя от болка и изумление, а жената повтори удара си с такава сила, че при следващия му гневен дъх от устата му се разхвърчаха ситни пръски кръв. Тъй като беше с вързани ръце, нямаше как да се предпази. Просто трябваше да понесе наказанието си.