Напрежението изби по кожата ми като пот. Подкараха ни в колона по един през лагера в посока на лазарета. По пътя си видяхме друга група деца, идваща откъм редицата паянтови дървени колиби. Всичките бяха облечени в бели униформи с различен цвят хиксове на гърбовете и черна цифра над тях. Забелязах общо пет цвята – зелен, син, жълт, оранжев и червен.
Децата със зелени и сини хиксове се разхождаха свободно из лагера. Онези с бледожълти, оранжеви или червени символи се тътреха през калта с оковани ръце и крака, вързани един за друг с дълга верига. Белязаните с оранжево носеха от странните намордници на лицата си.
Нашата групичка натикаха в сграда с ярко осветление, сух въздух и прокъсан лист с надпис ЛАЗАРЕТ на входната врата. Докторите и сестрите, наредени по дългия коридор, ни гледаха с отвратени гримаси и клатеха глави. Шахматно наредените плочки по пода станаха хлъзгави от дъждовната вода и калта, които внесохме със себе си, и ми се наложи да внимавам как ходя. В носа ми нахлу острата миризма на дезинфектант и лимонова есенция.
Изкачихме се в индианска нишка по тъмно циментово стълбище в дъното на първия етаж, който беше пълен с празни легла и провиснали бели завеси. Само не и Оранжево. Не и Червено.
Стомахът ми се беше свил на топка. Не можех да прогоня от главата си лицето на онази жена точно в мига, в който натисна спусъка, нито купчинката окървавена коса, приземила се до краката ми. Не можех да прогоня и лицето на майка ми, когато ме заключи в гаража. Не можех да прогоня лицето на баба.
Поне тя ще дойде – повтарях си наум. – Ще дойде. Ще поговори с мама и татко и ще дойде да ме вземе. Ще дойде, ще дойде, ще дойде...
Като се качихме на горния етаж, най-сетне срязаха найлоновите въжета около китките ни и отново ни разделиха, като отпратиха едната половина от групата ни към десния край на ледения коридор, а другата – към левия. И двата изглеждаха абсолютно еднакво – редица затворени врати и малко прозорче в дъното. За момент забравих всичко друго и загледах как дъждът шиба малкото мътно стъкло. В следващия вратата отляво се отвори с тихо скрибуцане и през пролуката надникна пухкавото лице на мъж на средна възраст. Хвърли ни бегъл поглед, после прошепна нещо на войника, отговорен за групата ни. И други врати започнаха да се отварят една по една и да пропускат още хора с бели престилки и подозрителни изражения.
Без всякакво обяснение униформените започнаха да влачат и бутат децата към белите престилки и кабинетите им. Избликът на объркани, уплашени възгласи бе заглушен от пронизителна сирена. Аз се вкочаних, гледайки как вратите се затварят една по една. Чудех се дали някога ще видя тези деца отново.
чЧувствах главата си пълна с мокър пясък. Погледнах през рамо; от момчето с разбита уста нямаше и следа, но споменът за него ме беше преследвал през целия лагер. Дали не ни бяха довели тук, защото мислеха, че имаме болестта на Евърхарт? Дали не очакваха да умрем всеки момент?
Как беше успяло онова момче да подтикне червенокосата към подобно нещо? Какво ù беше прошепнал?
Докато стоях на мястото си и треперех толкова силно, че ставите ме боляха, усетих как нечия ръка се шмугва в моята. Момичето – същото, което ме беше съборило в калта по-рано – впери свиреп поглед в мен. Тъмнорусата ù коса беше полепнала по черепа ù; между горната устна и носа ù изпъкваше розов белег. Тъмните ù очи просветнаха, а когато проговори, забелязах, че са прерязали телчетата на скобите ù, но са оставили металните пластинки, залепени за зъбите ù.
– Не се страхувай – прошепна тя. – Не им позволявай да те видят уплашена.
Ръкописният надпис върху етикета на якето ù гласеше САМАНТА ДАЛ. Стърчеше до тила ù като абсурден придатък.
Стояхме рамо до рамо, толкова близо една до друга, че сключените ни пръсти бяха скрити между плата на пижамата ми и лилавото ù пухено яке. Заловиха я на път за училище същата сутрин, когато дойдоха и за мен. Спомням си как тъмните ù очи горяха от омраза в микробуса, в който ни заключиха. Не крещя като останалите.
Децата, които бяха изчезнали зад вратите, започнаха да се връщат едно по едно със сиви пуловери и панталони в ръце. Вместо да ги пратят при нас обаче, ги поведоха към долния етаж, преди да осъзнаем какво се случва.
Не изглеждат ранени. Надушвах перманентен маркер и нещо като спирт, но не видях кървящи или разплакани деца.