Когато дойде ред на момичето до мен, близкият войник я дръпна рязко и ни раздели. Искаше ми се да вляза с нея, да посрещнем заедно онова, което се криеше зад вратата. Всичко друго, само не и отново да остана сама, без жива душа за опора.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми се наложи да ги скръстя пред гърдите си и да вкопча пръсти в лактите им, за да ги усмиря. Стоях най-отпред на опашката, забила поглед в шахматните плочки между черните кубинки на войника и собствените ми кални пръсти. Бях изтощена до мозъка на костите си заради безсънната нощ, а острата миризма на вакса за обувки замъгляваше съзнанието ми още повече.
Тогава дойде и моят ред.
Озовах се в смътно осветен кабинет, наполовина по-малък от тясната ми спалня у дома, без дори да си спомням как съм влязла вътре.
– Име?
Погледът ми попадна върху самотна кушетка със странна сива машина, погълнала горния ù край като ореол.
Лицето на мъжа в бяла престилка се показа иззад лаптопа на масата. Беше крехък на вид човечец, чиито очила с тънки сребристи рамки заплашваха да се свлекат от носа му при следващото рязко движение. Гласът му беше неестествено висок и звучеше сякаш не говори, а писука. Притиснах гръб в затворената врата, мъчейки се да осигуря колкото може повече разстояние между себе си, непознатия и страховитата му машина.
Той проследи погледа ми до кушетката.
– Това е просто скенер. Няма от какво да се плашиш.
Явно не изглеждах особено успокоена, защото продължи:
– Случайно някога да си си чупила крайник или да си удряла силно главата си? Знаеш ли какво е компютърен томограф?
Търпението в гласа му ме убеди да направя крачка напред. Поклатих глава.
– След малко ще те помоля да легнеш на леглото и с помощта на същата тази машина ще проверя дали главата ти е наред. Но първо искам да ми кажеш името си.
Ще проверя дали главата ти е наред. Но как знаеше... ?
– Името ти – повтори мъжът, този път доста по-настоятелно.
– Руби – отвърнах аз и му продиктувах буква по буква фамилията си.
Той се разписа на лаптопа, отвличайки вниманието си от мен за момент. Очите ми отново намериха машината. Зачудих се колко ли щеше да е болезнено някой да се ровичка в главата ми. И дали имаше начин да разбере какво бях сторила.
– По дяволите, все по-мързеливи стават – измърмори мъжът, по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Още ли не са те класифицирали?
Нямах представа за какво говори.
– Зададоха ли ти разни въпроси, когато те взеха? – попита той и стана от мястото си. Стаята далеч не беше голяма. Дойде до мен само с две крачки, а на мен ми бяха нужни едва две секунди да изпадна в паника. – Родителите ти докладваха ли на войниците какви симптоми проявяваш?
– Симптоми? – промълвих аз. – Нямам никакви симптоми... не съм болна от...
Той поклати глава видимо ядосан.
– Спокойно, тук си в безопасност. Няма да ти направя нищо. – Говореше с равен глас и странен блясък в очите. Думите му звучаха заучено. – Съществуват различни видове симптоми. – Обясни той, като се наведе до моето ниво. Виждах единствено кривите му предни зъби и тъмните кръгове около очите му. Дъхът му миришеше на кафе и мента. – И различни видове... деца. Сега ще снимам мозъка ти и това ще ни помогне да те впишем при другите като теб.
Поклатих глава.
– Но аз нямам никакви симптоми! Баба ще дойде да ме вземе, наистина, кълна се... тя ще ви обясни всичко, моля ви!
– Кажи, миличка, бива ли те в математиката и решаването на ребуси? Зелените са изключително умни и имат смайваща памет. – Мислите ми отскочиха към децата, които бях видяла навън, към цветните хиксове на гърба на тениските им. Зелено, помислих си. Какво означаваха другите цветове? Червено, Синьо, Жълто и...
И Оранжево. Като момчето с разкървавената уста.
– Добре – продължи той, след като си пое дълбока глътка въздух. – Тогава легни на кушетката и започваме. Още сега, ако обичаш.
Не помръднах от мястото си. През главата ми прелитаха толкова много мисли наведнъж. Беше ми трудно дори да задържа погледа си върху него.
– Сега – повтори той и се запъти към машината. – Не ме принуждавай да извикам някого от войниците. Те не са толкова учтиви, повярвай ми. – Екранът върху страничния панел светна с едно докосване, а после и самата машина се озари. В центъра на сивия кръг проблясваше бяла светлина, навярно в подготовка за поредния тест. Съоръжението виеше и бълваше топъл въздух на талази, който дразнеше всяка пора на тялото ми.
В главата ми вече се въртеше само една мисъл: Ще разбере. Ще разбере какво съм им направила.