Къби си запробива път през тълпата. Преди да достигне първия сандък, някакво малко момиченце се втурна напред и грабна пакет с храна, изнизвайки се между краката на струпаните деца. Още няколко решиха да пробват същата операция, но хлапетата, които ни бяха чакали на входа, им попречиха.
Всичките ми надежди, че се бяха помъчили да ни помогнат, се изпариха изведнъж.
— Да видим кого мразя най-малко днес? — провлече Къби, качвайки се върху един от сандъците.
Наведе се да вземе един пакет. Напомняха ми на някогашните опаковани менюта, продавани в хранителните магазини: мистериозно месо, което нямаше нужда да стои в хладилник, стар хляб, сушени плодове и пакетчета разтворима супа или овесена каша — до последните едва ли се прибягваше често.
Къби хвърли един пакет на своя приятелка, която се изсмя и блъсна момчето до себе си, толкова измършавяло, че някой порив на вятъра можеше да го отнесе. Другите й приближени също получиха своята дажба — някои дори по две.
Останалите деца сякаш вехнеха пред очите ни. Празните им изражения ме притесниха най-много — апатията, която някак бе надделяла унижението и гнева, задето ги поставяха в подобна ситуация. Изглеждаха като че едва намираха сили да стоят прави, камо ли да й се опълчат.
Лагерите и подобни места разчитаха именно на това смирение. На пълната подмяна на достойнството с инерцията. Оцеляването често пъти зависеше от това да избереш пътя на покорството, който можеше да те отведе към храна, вода и сигурност.
Междувременно наемниците по издигнатите метални пътеки наблюдаваха безучастно. Дори се забавляваха. Смееха се и сочеха по-малките деца, изтласкани най-отзад в тълпата.
— Отвратително — възропта Приянка. — Цялата тази картинка е потресаваща. Нищо чудно, че ги хранят като животни в клетка, все пак ги гледат, сякаш са отишли на зоопарк.
Преглътнах тежко. Сухотата в гърлото ми ми напомни от колко време не съм пила вода. По стената отдясно имаше някакви кранове. Три момичета се възползваха от възможността да се измият набързо, докато всички други бяха заети с храната. Мокрите им униформи полепваха по телата им и забелязах, че ребрата им се броят.
До тях имаше редица заградени тоалетни, чиито вид и миризма ми подсказваха, че не са нищо повече от дупки в земята. Макар и да предлагаха известно уединение на пода, нямаха таван, така че патрулиращите отгоре войници можеха да наблюдават какво се случва вътре. Дори в момента няколко мъже се бяха струпали на най-близката пътека и надничаха с похотливи усмивки в отделенията.
Сребристата нишка се изниза от съзнанието ми, издирвайки нещо, с което да се свърже, начин да разпали гнева ми до потребния й взрив.
Исках да се измъкна оттук. Да измъкна всички оттук.
— Да се разделим ли, за да го намерим по-бързо? — предложих. — Сигурно са стотина пси, ако не и по-малко. Едва ли ще е много трудно.
Роман поклати глава.
— Май няма да се наложи…
Той посочи чернокож тийнейджър, който си проправяше път през тълпата от другата страна на сандъците. Очите му бяха кървясали, а калта по лицето му прикриваше донякъде големите синини по челюстта му. По ръцете му имаше открити рани, едната му скула изглеждаше охлузена и като че ли накуцваше.
— О, боже… — смая се Приянка. — Плашеща гледка е.
Макс Уендал стигна до втория от четирите сандъка и бръкна в него.
Суматохата наоколо стихна. Настана такава тишина, че чувах шумоленето на пакета в ръката му от трийсетина метра.
Макс постави с равнодушно изражение една правоъгълна кутия върху друга, без да обръща внимание на смаяните погледи, на предупредителното съскане от агитката на Къби. Игнорираше дори самата Къби, докато момичето не стъпи на сандъка, приклещвайки ръката му с крак.
— Да не ти се иска да умреш, Монах?
Макс спокойно опита да измъкне ръката си. Къби се приведе напред, прехвърляйки цялата си тежест върху нея. После му се усмихна подигравателно, облегна ръка на крака си и вторачи поглед в него. Единственият знак, че Макс изпитваше болка, бяха стиснатите му устни.
Роман стори крачка напред, но Приянка го хвана за китката.
Сцената се разви точно както очаквах.
Макс отказа да върне пакетите. Като извърна лице от Къби, тя пусна ръката му, наведе се още малко и го удари от едната страна на главата.
Ударът послужи като пистолет на старта на състезание. Цялата й агитка налетя на Макс. Той изчезна от полезрението ми и в продължение на няколко ужасяващи секунди виждах само вдигнати ръце и юмруци, политащи яростно към него. Подскачах на всеки удар, който получаваше, и едва се сдържах да не извърна очи.