— Не мога да променя света, но мога да променя себе си… Не мога да променя света, но мога да променя себе си…
Белегът на скалпа му не бе толкова отчетлив, колкото тези на повечето деца, навярно защото бе имал повече време да избледнее. Но го имаше — и Макс беше прав. Глупаво беше да идваме тук, особено без да проучим щателно на какво може да попаднем. Глупаво. Безразсъдно. Отчаяно.
Ала не безсмислено.
— Действително дойдохме да те помолим за помощ — потвърдих. — Но май ти повече се нуждаеш от помощ.
— А ти коя си? — вдигна поглед Макс.
— Казвам се Зу — отговорих. — И ще ви измъкна всички до един от това място.
Тридесет и четвърта глава
Идеята се зароди, докато произнасях думите. Роман и Приянка ме изгледаха учудено, но аз не откъснах очи от Макс.
— Мислим, че една моя приятелка е тръгнала да търси изчезнали деца и вероятно е попаднала в ръцете на „Синя звезда“ — разказах му. — Сега и тя е в неизвестност.
— Съжалявам за приятелката ти, но…
— Приятелката й се казва Руби Дейли — вметна Роман.
Изражението на Макс се промени мигновено. Очите му се изцъклиха, ноздрите му се разшириха. И всичко му се изясни.
— Зу като Сузуме Кимура.
Кимнах.
— Дейли е в неизвестност от години…
— Не, укрива се от години — поправих го. — Има разлика. Ако я намерим, ще използваме доказателствата, които вероятно е натрупала, за да изобличим Мърсър и „Синя звезда“. — Като се сетих за момичетата на площадката за кънки, добавих: — И всичките им партньори в трафика на деца.
— Дори да исках да ви помогна… вече е твърде късно — отбеляза той, прокарвайки ръка по белега на главата си. — Закъсняхте.
— Да не допускаш, че тая джаджа ще ми се опъне? — засегна се Приянка. — Не се ли научи вече да не ме подценяваш?
— Чакай малко. Можеш ли да влияеш на имплантите? — смаях се аз.
Устройството, създадено от Лилиан Грей и други учени от „Леда Корп“, реално функционираше като пейсмейкър. Регулираше анормалния електрически поток през мозъка на децата с пси мутации и по този начин им отнемаше достъпа до силите им.
Тя сви рамене.
— Да. Просто мога да ги изключа.
— Без той да пострада? — надникнах към Макс. — И аз бих пробвала да деактивирам импланта, но батерията му е затворена в специална кутия, която я предпазва от техническа и пси-намеса.
— Е, и аз не съм дръзвала, затова не мога да гарантирам, че ще е безболезнено и без странични ефекти — обърна се Приянка към Макс. — Имплантът завинаги ще си остане в главата ти, но не те държи жив. Не виждам причина изключването му да ти навреди по какъвто и да било начин.
Макс сведе очи към напуканите си ръце в скута си.
— Няма да се измъкнете оттук. Нито вие, нито който и да било от нас — пророни той. — Пък и какъв е смисълът? Това е сметището на края на града. Има само крадци и разбойници. Всякакви престъпници.
— И какви престъпления са извършили? Крали са, за да оцелеят? Неволно са наранявали други хора, защото никой не ги е научил как да контролират силите си? Или при самозащита? — попитах. — Само чакат да се провиним. Законите им се затягат бавно около шиите ни като примка на бесило и вече няма измъкване. Колкото повече се съпротивляваме, толкова повече се затяга възелът и по-бързо умираме.
Макс килна смутено глава.
— Ти не работеше ли за правителството?
— Вече не.
Нямаше връщане назад. Видяла бях твърде много и бях навлязла твърде надълбоко в сенките. Но имах нужда пътят напред да ми се разкрива малко по малко и така, докато не излезехме от мрака, устремени към светлината от другата му страна.
— Чрез теб ли трябва да я издирвам? — попита ме Макс — Мога да го направя още сега, а после сте свободни да избягате оттук, щом сте толкова убедени, че има начин.
— Не — отвърна Приянка. — Тя не е виждала Руби от години. Резултатът няма да е точен. Налага се да те отведем при един човек, който я е виждал по-скоро.
Макс поклати глава и прокара грубо ръце през косата си.
— На мен тук ми е мястото. Заслужавам си го.
— Нищо подобно — уверих го. — Нито едно от децата тук не го заслужава. Не и това.
— Моля те — подхвана Роман, — умолявам те да ни помогнеш. Не защото ни го дължиш, а защото е правилната постъпка.
— Очаквах поне ти да ми влезеш в положението — каза треперливо Макс. — Не е редно… Не заслужавам да съм на свобода след всичко случило се. Как да изкупя греховете си? Не знам как да поправя грешките си. Кажи ми как…?
— Едни се покайват чрез молитви за прошка — каза Роман. — Но други вършат достатъчно добри дела, че да я заслужат. — Той огледа вътрешността на палатката. — Страдал си прекомерно. Не позволявай на болката си да се превърне в затвор.