— Цял живот не си видял покой — каза Макс.
— Така е — призна Роман. — И може би не го заслужавам. Ала искам да осигуря покой на хората, които обичам. И ти си един от тях.
— Ние оцеляхме, Максимо — обади се Приянка. — Наш дълг е да спрем Мърсър.
— И баща ми — добави приглушено той.
Изопнах гръб.
— Значи ще…?
— Да. Ще ви помогна — потвърди Макс. — Доколкото съм способен. Но не знам как да се разкараме оттук. А няма да оставя другите.
— Трябва да изпепелим това място — казах. — Трябва да им покажем, че няма просто да си кротуваме.
— За буквално или образно „изпепеляване“ говориш? — попита Приянка. — Защото съм готова да бълвам огън.
Потрих умислено лицето си.
— Колко импланти можеш да деактивираш без опасност за твоя живот?
— Зависи от трудността — отвърна Приянка. — Едва ли ще се изложа на особен риск, но някой трябва да ме следи, когато изпадна в онова състояние, защото може наистина да опожаря тая проклета дупка.
— Добре — съгласи се Роман. — Ще съм до теб през цялото време.
— Намислила съм ти и друга работа, освен изключването на имплантите — обясних гузно.
— Не се бой, искричке. Ще се опазя. Няма да ви позволя да се забавлявате без мен — увери ме Приянка.
— Е, няма да имаме време да убедим всички — каза Макс. — Децата са около стотина и някое от тях може да ни издаде, за да се подмаже на надзирателите.
— Какво възнамеряваш да направим? — попита ме Роман. — Да разберем кога се сменят войниците и да се възползваме от прозореца?
Безспорно щеше да е рисковано. Щурмът в Търмънд изискваше седмици на планиране и координирани действия с външни съучастници. А тук щяхме да разчитаме на изненадващи действия и хаос вместо на прецизно изготвена стратегия.
— Мисля да не оставяме никого тук — отговорих. — Пък и не е необходимо да убеждаваме всички. Трябва да убедим само един човек.
— Я виж ти! Май дамите идват да си поемат наказанието.
Изобщо не се изненадах, когато намерихме Къби в най-голямата палатка, също толкова неизненадващо заобиколена от всичките си бабаити. Двама от тях станаха, съзирайки двете ни с Приянка. Веднага забелязах коловете за палатка в ръцете им.
— Успокойте се — каза Приянка. — Освен ако не сте тръгнали на лов за вампири, коловете няма да са ви нужни. Идваме с мир, така да се каже.
Шатрата представляваше четири-пет свързани палатки и моментално стана ясно, че повечето от грубите вълнени одеяла на лагера са струпани тук. Използваха ги за всичко — от постелки за по-удобно спане до завеси, отделящи пространството, където се бяха събрали Къби и свитата й, обградени от празни дажбени кутии и бутилки от вода.
Надникнах нагоре, за да се убедя, че наистина сме скрити от погледите на войниците над нас. Не долавях микрофони и камери. Приянка потвърди, като докосна ръката ми и поклати отривисто глава.
Едва не се изсмях. Поне наемниците не се преструваха, че ги интересува дали ще ни убият. В Каледония твърде дълго ни лъгаха, че камерите и войниците от Специален отряд „Пси“ били там, за да ни защитават. Всъщност присъстваха единствено, за да спазваме поведение и да ни наказват, провиняхме ли се. Тукашните войници не полагаха особени усилия за поддържането на реда, защото пси-способностите на всички деца бяха потушени като пламъци. Ето защо просто си седяха спокойно и гледаха как се избиваме едни други. Все пак тук живееха отритнатите от обществото. Непотърсените и непорядъчните. Тоест… моите хора.
— Къде е гаджето ви? — попита Къби.
Макс бе завел Роман на разходка из арената, за да го запознае с разположението й и възможните маршрути за бягство.
— На кои от тези хлапета нямаш пълно доверие? — попитах я, вместо да й отговоря.
Тя присви очи насреща ми.
— Защо те интересува?
— Имам предложение за теб — казах й. — Но ще ти го съобщя само ако ме увериш, че никой няма да го изпее на наемниците, за да им се подмаже.
— Който доносничи на сивите типове, си има работа с мен — заяви тя, грабвайки собствения си кол от палатка, за да демонстрира нагледно.
— Ами ти? — настоях аз.
Децата около нея зашушукаха и си заразменяха погледи, вариращи от тревожни до любопитни. Лицето на Къби пламна и цялото й перчене като че ли остана на заден план.
Док, момичето със сънен глас, седеше от лявата й страна. То се отпусна назад върху ръцете си и впери присвити очи в мен.