— Опитва се да изпробва…
Къби вдигна рязко ръка и Док млъкна. Гневното възмущение по лицето й прерасна в ярост и тя насочи върха на кола към гърдите си, тласкайки го към себе си, за да подчертае всяка своя дума.
— Влязох тук като всички други, отнесоха се с мен по същия начин. Да не мислиш, че бих се унижила да сътруднича на гадовете, които ни държат тук? Или пък че това помогна на някого в „Блек Рок“? За нищо на света. Просто децата ме уважават, това е.
„Блек Рок“? Пристъпих напред.
Бях решила, че е на не повече от шестнайсет, но щом е била в „Блек Рок“, лагера на второ място по големина и безпощадност след Търмънд, трябваше да е най-малко на моята възраст. Възможно беше дори да е по-голяма от мен, но животът в лишения да я беше изсмукал до кости.
Двете вторачихме нетрепващи погледи една в друга. Приянка долепи рамо до моето.
— Била си в лагер, нали? — поде Къби, сваляйки кола. — Виждам го в очите ти. Оня мрак, дето никога не те напуска.
Околните се умълчаха. Нищо чудно, че Къби с лекота беше превзела това място, познаваше до болка живота в лагерите. Затова и знаех какво да й кажа — какво да кажа на всички тях. Все пак правителството не бе залагало единствено на гласа ми, научили ме бяха да склонявам съзнания и сърца. И сега се канех да използвам това свое умение.
— Предполагам, че се питаш с какво мога да съм ти полезна — подхванах, отпускайки стойката си. — Нови сме тук и не сме наясно с нещата. Все още. Права си, знам какво е да си заключен и да си мислиш, че ключът е на хиляда километра от теб. Но не е.
Приянка извърна очи към мен, видимо недоумявайки накъде бия.
— Тези места съществуват, най-вече за да ни отнемат достойнството, да ни направят покорни. Онези познават силата ни и на всяка цена искат да я потиснат. Повтарят ни, че сме прекалено малки, за да разберем, че трябва да имаме търпение, да ги слушаме, само и само да не ни позволят да разгърнем потенциала си, да постигнем нещо удивително. Тези хора — махнах над главите ни, — вярват, че заслужават буквално да стоят над нас. Няма да се трогнат, ако просто си умрем. Даже ще им облекчим работата. Твърде вероятно е именно на това да се надяват.
Сред децата се прокрадна одобрително шушукане. Къби се приведе напред и подпря ръце на коленете си.
— Войниците ви наричат скотове. Не деца, не пси, дори не изроди. Скотове, като диви зверове, улавяни за удоволствие. Гади ми се от тях. Иде ми да пищя и знам, че с всички ви е така. Някога позволявах на подобни хора да ме нараняват. Опитаха да ме прекършат и почти успяха, но няма да им позволя да нараняват и вас. Дори това да е последното — единственото — смислено дело в живота ми, ще ви помогна да избягате оттук. Заслужаваме свобода. Заслужаваме много повече от това. Обречени сме на тъмен завет, но те не подозират колко добре сме се научили да живеем в сенките, да творим своя собствена светлина.
Повторение, хипербола, диалогизъм, апофаза — всички малки реторически похвати, на които ме бяха научили Мел и авторите на речите ми, арсеналът, с чиято помощ неизменно защитавах аргументите си. Но дори тези оръжия бледнееха пред това да говориш от сърце.
Отново погледнах Къби в очите.
— Знаеш ли какво се случи в Търмънд онзи последен ден?
Тя ми се усмихна вместо отговор. И аз й отвърнах с усмивка.
Тридесет и пета глава
По-трудно от обединяването на всички около плана ни се оказа измислянето на причина да се съберем на едно място, без войниците да ни заподозрат — като в същото време задържим пълното им внимание.
Не мога да променя света, но мога да променя себе си…
Надникнах към Макс, който стоеше недалеч от нас. Другите деца се стичаха покрай него като река покрай камък, но той дори не отвори очи да посрещне любопитните им погледи. Просто повтаряше изречението отново и отново.
Не знаех как да му обясня, че всъщност е грешно. За добро или лошо, един човек наистина можеше да разполага със силата да повлияе на множество чужди съдби. Всичко зависеше от трибуната му, от онази рядкост да се окажеш правилният човек в правилния момент. Ала аз самата разбирах подобно схващане вероятно далеч по-добре от другите хора. Не можех да контролирам света, ето защо контролирах собствения си глас. Почувствах ли се безсилна, неспособна да продължа напред, знаех, че е по-лесно да опитам с малки крачки, отколкото с големи подскоци.
— Сигурен ли си, че ще си готов за това? — попитах Макс Всички гледахме с притаен дъх как Приянка деактивира импланта му. Макс почти не го усети — през тялото му просто пробяга искра на статично електричество, но оттогава не спираше да трепери. Двама от приятелите на Къби тръгнаха от палатка на палатка, водейки децата в нейната на групички от петима до десетима, като умишлено протакаха случващото се цели два часа. Няколко от хлапетата решиха да запазят импланта си активен, но онези, които минаха през Приянка, сега обикаляха арената, сякаш във вените им течеше огън.