— Божичко! — смаях се. — Много съжалявам. Защо е постъпил така?
— Когато ние четиримата претърпяхме мутацията, Мърсър решил, че баща ми умишлено не е постигнал желания резултат, за да не му подсигури негова собствена Руби — обясни Макс — Искал е да убие един член от семейството му, за да му покаже какво произтича, когато го разочароват, както и да остави другия жив с вечната заплаха, надвиснала над главата му. Съвсем типично е за Мърсър. Накарал е баща ми да си мълчи пред мен, за да не се настроя срещу Мърсър, понеже му бях полезен.
— Как си разбрал тогава? — попитах.
— Видях всичко — каза дрезгаво Макс — Докато се мъчех да опозная силата си, установих, че мога да се свързвам с майка ми. И с Нийв. След като веднъж се получи мостът помежду ни, вече можех да го използвам, когато ми хрумне. И така една вечер…
— Макс… — подхванах.
Но всички думи ми се струваха банални.
— Хайде, действаме ли? — обади се иззад нас Къби. — Стъмва се.
— Ще бъдеш ли така любезна да възпреш ентусиазма си? — помоли с изстрадал глас Макс — Знам, че ме мразиш, но…
— Не те мразя, Монах — увери го тя. — Просто ме вбесяваш.
— На мен пък ми се струва… — поде той. — Ох, както и да е. Няма значение.
— Готова ли си? — извърнах се към нея аз. — Ако нещо се обърка…
— Предпочитам да умра като легенда, вместо да ме стъпчат като червей — довърши изречението ми Къби. — Всички знаят какво се случваше в Търмънд и ще се постарая да разберат, че същото се е разигравало и тук, на арената.
Обърнах се към Макс, но той вече вдигаше капака на палатката, за да започне представлението. Преди да излезе обаче, той каза:
— Знам, че не би трябвало да го искам, както и че ще намеря спокойствие само ако се отърва от омразата… но някои хора просто са чудовища. Единствената им цел е да ни поглъщат един по един.
— Е, Мърсър скоро ще се задави — отговорих.
Макс се засмя тихо и излезе от палатката.
— Не ми приличаш на човек, чийто гениален план всеки миг ще се осъществи — рече зад гърба ми Приянка.
Зениците й си бяха възвърнали нормалния размер и вече не подскачаше от крак на крак, главно защото бе разсеяла прилива на адреналин с няколко бързи обиколки на арената.
— Да, леко съм притеснена — доверих й, гледайки как Къби потупва окуражително хората си по раменете и им говори нещо, което не чувах от разстояние. — Малко се изненадах, че прие толкова безпроблемно. Мислех, че ще се наложи да я убеждавам по-сериозно.
— Все пак живее буквално в калта — изтъкна Приянка. — Едва ли е умувала много.
Прехапах долната си устна.
— Имам усещането, че можем да й вярваме, но пък интуицията доста ме подвежда напоследък. Не е изключено да ни предаде.
— С удоволствие бих я предала от твое име, ако това ще улесни нещата — предложи Приянка.
— Невероятната избирателност на съвестта ти е едно от любимите ми неща в теб — казах й. — Но май няма да се наложи.
Погледнах първо към нея, а после и към Къби, която тайно мажеше лицето си с кал. Бойната й маска изглеждаше ужасяващо, каквато вероятно беше и целта. Хората й започнаха да вършат същото.
— И все пак — продължи Приянка — не е необходимо да я харесваме. Просто трябва да вярваме, че на нея й харесва да живее в калта по-малко, отколкото харесва нас самите.
— Заемат позиции — обяви Роман, идвайки към нас. — Къде ни искаш, Прия?
— Отивам да проверя. За да проникнем в цялата система, трябва само да имат устройство, свързващо ги с някой сървър в главната сграда — уточни тя. Преди да излезе, прегърна и двама ни силно. — Да се справите блестящо, приятели!
— Не е страшно, ако не смогнеш с всичко — уверих я. — А ако е прекалено опасно да се качваш на горния етаж…
За тази част от плана се налагаше да се осланяме на късмета си и това изобщо не ми се нравеше. След като отворехме портата, двамата с Роман щяха да потърсят контролния център. Трябваха ни доказателства, че Мур е излъгал за обучителната си програма, а охранителните камери можеше да са заснели Мърсър през изминалите дни. Най-важно беше да докажем, че работи с Мур. Без конкретни доказателства обществото щеше да приеме нашата версия на събитията просто като поредната конспиративна теория.
Приянка махна небрежно с ръка.
— Не ми трябват свръхчовешки сили, за да сваля файловете от охранителните камери на флашка. Ще се справя. — Запътвайки се към изхода, тя се обърна и ме посочи. — Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно.
— Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно — повторих.