Роман закрачи след нея, но спря внезапно. Обърна се към мен и понечи да вдигне ръце, сякаш се канеше да ги сложи на раменете ми, но бързо ги отпусна до тялото си. Погледът му запрескача между очите ми и обувките му, спирайки се на нещо много интересно в калта, което не виждах, а лицето му започваше да придобива все по-измъчен вид.
Накрая протегна ръка. Отне ми неочаквано дълго време да осъзная, че трябва да я стисна.
Без да искам, му пуснах малко ток и двамата подскочихме едновременно, но той не пусна ръката ми.
Рискувах да го обидя, ако пак попитах дали ще съумее да усвои способностите на Приянка, докато изпълнят мисията си, вече ме беше уверил, че може, и това ми стигаше. Той обаче прочете мислите ми.
— Ако припадна… — започна, без да пуска ръката ми.
— Няма да те оставим — предупредих го. — Така че дори не пробвай да го предлагаш.
— Ясно… ясно. Ако умра обаче, наистина не си правете труда — настоя той осезаемо притеснен.
Учудих се, че ръката на толкова точен стрелец може да трепери така. Пристъпих към него, без да се замислям, водена от внезапния топъл импулс в стомаха си. Сърцето ми заблъска по ребрата ми, докато в тялото ми се преплитаха смущение, вълнение и страх. В следващия момент Роман пусна ръката ми и едва не избяга от палатката.
— Да не му каза, че мирише на наакано? — попита Къби.
Поклатих смаяно глава.
— Е, ще продължите каквото там вършехте, но след като си приключим работата. Готова ли си?
Къби завъртя рамене назад, разтърсвайки ръцете си.
— Не го наранявай — прошепнах й, докато излизах след нея от палатката. — Не забравяй, че всичко е за заблуда на противника.
Тя надникна към мен през рамо и изсъхналата кал по лицето й се пропука от безрадостна усмивка.
— Не ти ли омръзна все да се преструваме заради някого?
— Къби! — изрева Макс от позицията си пред палатката. — Излез, страхливке такава!
— Мой ред е — каза ми тя. — Гледай да не се изложиш.
Макс удари пръв.
Юмрукът му попадна право в челюстта на Къби и силата му почти я завъртя назад. Калта засмука краката й и й даде достатъчна стабилност, че да откликне с ритник. Внезапно останал без въздух, Макс се преви надве. Продължиха да си разменят юмруци, шамари и ритници, тъпчейки в кръг из калта. Зрителите на арената започнаха да прииждат към боя с викове и подсвирквания.
Надзърнах към войниците, струпани над тях — зяпаха с удоволствие как двама от затворниците им опитват да се разкъсат един друг. Все повече прииждаха, за да видят боя, зарязвайки външните пътеки, по които трябваше да патрулират.
— Да не се имаш за нещо повече от нас? — изкрещя Къби. — Да не мислиш, че и ти не си същата измет?
— Мисля, че ти си най-голямата пречка тук — отвърна Макс.
Приянка и Роман стояха под крехката сянка на издигнатата пътека. Роман я държеше за рамото и двамата гледаха нагоре. След секунда очите на Приянка срещнаха моите и тя кимна.
Проникнали са.
Запроправях си път към центъра на бойната площадка и кимнах на Къби, докато минаваше покрай мен. Тя също ми кимна едва забележимо и пак налетя на Макс.
Приянка смяташе, че ще са им нужни поне пет минути да проникнат в охранителната им система и да я деактивират. Пет минути. Триста секунди.
Двеста деветдесет и девет…
Макс се нахвърли на Къби с боен рев. Неколцина от войниците се разсмяха. Въобразяваха си, че гледат продължението на предишната схватка. Съвсем очаквано от дребните чудовища в калта.
Двеста деветдесет и осем…
Секундите се изнизваха. Опитах да погледна назад към Приянка и Роман, но не ги мярках през главите на развълнуваните деца между нас. Едва не подскочих, когато Къби изрита Макс в гърлото, карайки очите му да изхвръкнат от орбитите.
Той залитна назад и се блъсна в тълпата от децата, които веднага го изтикаха обратно към Къби. Тя моментално го просна по гръб точно пред мен. Лепкава кал плисна към обувките ми.
Макс ме погледна от земята, напълно загубил доскорошното си самообладание.
„Извинявай“ — оформих с устни, а Къби дойде да го издърпа грубо на крака.
— Хайде, не се отказвай толкова лесно — каза му. — Тъкмо започвам да се забавлявам!
Той залитна, мъчейки се да се съвземе от последния удар. Финтира надясно и успя да заблуди Къби. По лицето й се изписа искрена изненада, когато левият му крак се озова в свивката на едното й коляно и я накара да загуби равновесие.
Момчето до мен кресна възторжено и разпери юмрук във въздуха.
Движението сякаш се случи на забавен кадър пред очите ми и секундите така се проточиха, че очаквах да спрат напълно. От юмрука му изригна сила, която първо вдигна връзките на кубинките на войника над нас, сетне обгърна цялото му тяло. Както си стоеше със злорада усмивка на лице, гърбът на войника се изви болезнено и устата му зейна в безмълвен вик. Накрая полетя от издигнатата пътека.