Тялото ми като че ли стана съвършено безчувствено. Калта се впиваше в мен, сякаш искаше да ме повлече надолу, да ме задуши. Не можех да се опра на дланите си. Арената започваше да се върти пред очите ми, да се размива.
Ставай!
Къби и няколко от приятелите й се спуснаха обратно към нас, стреляйки с яростни викове по войника, свалил момчетата. Като ги достигнаха, коленичиха до тях и започнаха да опипват телата им за пулс, да ги разтърсват. И никой не забелязваше другия войник, прицелил се в тях. Отворих уста да извикам, да ги предупредя, ала беше твърде късно. Когато стрелбата му най-сетне стихна, единствено Къби се надигна от земята.
Изправи се!
Калта се превърна в сняг под мен.
Ставай!
Понечих да вдигна глава, но в тялото ми сякаш не беше останала и капчица сила. Онези момчета… защо си бях въобразила, че ще успеем? Защо се заблуждавах, че всички ще се измъкнем живи оттук?
Изправи се!
Тъмна фигура препускаше към мен, стреляйки по нещо, което не виждах. За една неистова секунда си помислих, че е Лиъм. И зачаках внимателните му ръце да ме вдигнат, да ме отведат оттук. Вместо това фигурата спря до мен, зае отбранителна позиция и продължи да стреля. Изстрелите му бяха като гръм, тътнещ в ритъм с трескавия тропот на крака, устремени към оградата.
Можеш да станеш.
Трябва да станеш.
Можех да стана. Можех сама. Отново и отново, и отново. Докато имах въздух в дробовете си, можех да се изправям на крака.
Плъзнах длани нагоре в калта, измъквайки ги изпод тежестта на тялото си. Щом се изравниха с раменете ми, разперих пръсти за опора и се надигнах от земята. Фигурата до мен прокара ръка по гърба и раменете ми — Роман.
Маската му бе паднала в мрака и по лицето му се четеше чист ужас.
— Ранена ли си? — изкрещя той.
Поклатих глава, неспособна да отговоря с глас. Долепих дясна ръка до лявото си рамо. Добре съм. Роман кимна и ми отвърна със същия жест. Всичко е наред.
Можех да стана. Можех сама.
По лицето му лъщеше тънък слой пот и тялото му започваше да трепери по онзи познат начин. До броени минути, и болката щеше да го връхлети.
Сграбчих свободната му ръка, щастлива да усетя здравата хватка на пръстите му около моите. Трябваше да се уверя, че няма да изостане. Още е тук, още е невредим.
Приянка ни чакаше на вратата с кипящо от сила тяло и обезумяло изражение на лице. Като видя, че сме добре, се обърна и побягна с останалите към сградата. Бутнах Роман към нея.
— Върви! — наредих му. — Ще проверя дали другите имат нужда от помощ.
— Пет минути — каза той и пак притисна ръка към рамото си.
Сторих същия жест и ми поолекна. Добре сме.
Той си запроправя път през тълпата от деца и изчезна в сградата. Една от приятелките на Къби стоеше до оградата с пушка в ръце и махаше на всички да влизат. Като ме видя, спря да маха. Извърнах се да проверя кой е зад мен.
Единствено войници. Тичаха към нас, оплискани в кал и с яростни викове на уста. Макар и оказали се без оръжия, все още разполагаха с тейзъри. Палки.
— Наистина ли няма други? — учудих се.
— Ти си последната — отвърна момичето, докато заключваше портата. — Действай!
Кимнах. Приянка не беше изключила окончателно електричеството в арената — само го беше прекъснала временно. Незабавно го върнах в оградата. Достигайки я, войниците запищяха, а ние просто се обърнахме и поехме навътре.
Някой, вероятно Сродник, бе изкъртил вратата на стаята за обеззаразяване, за да улесни достъпа ни до сградата. Кутиите с лични вещи вече бяха преровени, но аз не си направих труда да проверя дали моите дрехи още са там. Бяхме оставили истинските си притежания в колата, паркирана на цели осемдесет километра северно оттук, на границата между Тексас и Оклахома.
Всички следвахме дирята на унищожението надолу по стълбище, което не си спомнях да съм зървала на идване. Приянка и Роман ги нямаше.
Дай им малко време — помислих си, игнорирайки острия бодеж на тревога в корема ми.
— Къде отиваме? — провикна се същото момиче към някого тъкмо когато свърнахме след последния ъгъл на стълбището и сами видяхме.
Стояхме пред огромен гараж.
Сигурно се простираше по цялата дължина на арената. Вътре бяха паркирани не само личните автомобили на наемниците, но и военни камиони и микробуси, с които по всяка вероятност караха децата дотук.