На задната стена имаше шкафчета и дъска с кукички за ключове. Вратите на шкафчетата вече бяха изкъртени, а съдържанието им — чанти, раници, дрехи — преровено. Къби хвърляше всякакви лични вещи на децата, подредени в учудващо хрисима опашка.
— Използвайте колите по не повече от няколко часа — пробвах да надвикам ръмжащите двигатели и развълнуваното, трескаво бърборене на децата. — И не спирайте за нищо!
Няколко ми отвърнаха с потвърждение, че са разбрали инструкциите ми. Макс и една тийнейджърка качваха част от по-малките деца в някакъв джип. Той им махна, а момичето зае шофьорската седалка. На предната пасажерска се настани едно момче.
Явно повечето тръгваха заедно. Дотук добре. Но наблюдавайки ги как се отделят на групички, спрях и надникнах притеснено към изхода.
Хайде — помислих си. — Къде се губите бе, хора?
Къби раздаде набързо ключовете за колите, оставяйки два по-малки за нас. Докато минаваше покрай мен, ми ги метна с широка усмивка на лице.
— Ще се видим в следващата дупка, заек.
Ключовете не бяха за кола, а за два от мотоциклетите, паркирани до далечната източна стена на гаража. Макс дотича до мен, отскачайки встрани от един зелен джип, който профуча край нас.
— Забелязваш ли ги някъде? — провикна се към мен.
Минаха секунди. Минути. Повече.
— Дали да не отида да ги потърся…?
— Не, ето ги! — изкрещя Макс и се изстреля като куршум покрай оставащите автомобили.
Видях ги секунда след него. Приянка почти носеше Роман на гърба си. Вените и сухожилията по ръцете й изпъкваха и цялата се тресеше като чайник върху печка.
— Стана — извика тя, натъквайки се на изражението ми. — Стана, стана, стана!
— Чудесно…
— С мотори ли ще сме? Обожавам мотори, о, боже, обожавам ги…
Плеснах с ръце пред лицето й. Приянка се обърна към мен с разширени зеници и пламнали от нетърпение бузи. Мъкнеше тялото на Роман върху раменете си, а дори не се беше изпотила.
— Тръгваме ли? Действаме ли? — попита. — Защо ме зяпаш така?
Проверих пулса на Роман. Очите му се открехнаха леко и когато Приянка го остави на земята, той притисна дясната си ръка към лявото рамо. Държеше спринцовка.
— Претършувахме медицинското им крило, няма страшно — обясни Приянка. — Като се измъкнем оттук, ще взема дозата, ще се успокоя, обещавам, владея се, добре съм, само ме оставете да полетя още малко… оставете ме да полетя.
— Ако обещаеш да се владееш — стиснах я за китката, — ще те оставим.
Роман погледна мотоциклетите и съумя да изрече:
— Не мога.
Челото му се сбърчи в явна агония.
— Можеш. — Макс вдигна колана на един от войниците. — Помниш ли как се кара мотор? — Попита той Приянка.
— Помня, че те побеждавах във всяко, всяко, всяко едно състезание — отвърна тя, поемайки колана от ръцете му. — Качете го зад мен и да си обираме крушите!
Приянка яхна първия мотор и ни остави с Макс да наместим отпуснатото тяло на Роман зад нея. Преметнах колана през гърдите му и го закопчах с безмълвна молитва.
Тя запали и отпраши към вратата още преди с Макс да сме се качили на нашия мотор.
— Това е… — подхвана той.
— Не го мисли — казах му. — Просто тръгвай.
Думите ми се сляха със стърженето на гаражната врата, когато другите най-после успяха да я отворят докрай. Всички изхвърчаха сред оглушителна какофония от клаксони, разбивайки вратата от метална мрежа, която ми се беше сторила толкова страховита на влизане. Първите пикали и джипове пометоха цялата ограда с нея и я сгазиха в прахоляка. От колите зад тях се разнесоха ликуващи викове. Звукът се разля като вълна над всички ни и сякаш захрани наелектризиращите наченки на надеждата.
След като и последната кола напусна гаража, Макс натисна педала на газта и изравни мотора ни с този на Приянка. Изфучахме с бясна скорост и светът внезапно се разтвори пред нас. Тъй като прожекторите не работеха, виждах само необятно небе, осеяно със звезди.
Щом не ни възприемат като човеци — мислех си, — ще им дадем да разберат, че сме нещо повече.
Колата ни чакаше точно където я бяхме оставили — зад един порутен, обезлюден търговски център отвъд границата с Оклахома. Вече не можех да преброя колко коли бяхме откраднали досега, само за този план си бяхме присвоили две. Едната скрихме тук, а с втората се върнахме в Тексас и я зарязахме на бензиностанцията, където ни заловиха.
Един по един свалихме униформите и ги захвърлихме заедно с моторите. Макс се откъсна от нас за малко и тръгна към ведрата табела, приветстваща ни след щатската граница.