— Приемаш ли поканата на Оклахома да „откриеш съвършенството“? — попитах го, гледайки как кръстосва съсредоточено с отметната назад глава. Можех да се закълна, че чувам далечно бръмчене на хеликоптери. — Трябва да вървим.
Или пък това беше звукът от вятърните турбини? Подминахме стотици, щръкнали от земята като цветя с откъснати листенца. Приличаха ми на скелети — съвсем удачно за тази част от страната, изглеждаща толкова стара и потънала в прахоляк, досущ като разпадащи се кости.
— Всичко… наред ли е?
Роман се свести малко преди да стигнем до колата, но още не ми се струваше добре. Кожата му белееше като тебешир и се олюляваше, крачейки към мен. Пресегнах се инстинктивно да му дам опора. Той ми стрелна леко печален поглед, но все пак прие помощта ми.
Сега, след като страхът и гневът в сърцето ми бяха прегорели, вътре се стелеше единствено онази тишина. Тишина, която не те държеше заложник, а ти изясняваше всичко. Уютната тишина в компанията на някого, който вече не се нуждаеше от думи, за да знае какво е в сърцето ти.
— Мисля, че трябва да се покрием някъде за известно време и да си съставим стратегия — каза Приянка, идвайки зад нас. Успокоителното започваше да действа и краката й се влачеха в прахоляка. — На Макс му е потребно време да се приготви за риболов. Ако някой има предложения за такова митично място, цялата съм в слух.
Оклахома… Доколкото знаех, никой от бившата Детска лига не живееше тук. Само… не можех да повярвам, че не се сетих по-рано. Сам и Лукас, приятелите на Руби, се преселиха в Канзас с фалшиви лични документи след изчезването й. Дадоха ни адрес, в случай че се натъкнехме на Червени, нуждаещи се от помощта им.
Просто не ми се щеше да нарушавам крехкото им спокойствие.
Отчаяните времена налагат отчаяни мерки — помислих си. Само дето отчаянието вече ни беше постоянен спътник.
— Досещам се за едно място — казах.
В сравнение с ада от изминалите дни следващите няколко часа протекоха с изненадваща лекота. След като реших, че съм шофирала достатъчно, предадох волана — и адреса на Сам и Дукас — на Роман. В умората си просто поддържахме курс на север, докато слънцето не изгря и не влязохме в Канзас.
— Събуди се, Дороти2 — поразклати ме Приянка. Вдигнах глава от рамото й, където бях заспала, и се поизправих на задната седалка. — Прескочихме луната и ето ни в Канзас.
Замъгленият ми от съня ум даде друг глас на думите й.
Аз съм Гейб. Това е Дороти.
— Не ме наричай така — казах, потривайки лицето си.
— О, но Дороти толкова ти отива, като се замисля…
Дороти, май… май не биваше да напускаме Оз…
— Прия — натъртих аз с мъничко от онази стара болка. — Никога не ме наричай така.
— Добре — отвърна кротко тя.
— Това трябва да е, нали? — посочи през предното стъкло Макс.
В далечината се открояваше малка селска къща с отделна дървена постройка, навярно барака или хамбар. Като свърнахме по дългата й входна алея, мярнах няколко пасящи крави, шепа превъзбудени кози и кочина с две прасета.
— Изглежда безопасно — обяви Приянка, когато Роман паркира.
Излязох първа и опитах да надзърна през прозорците на къщата. Плътните бели пердета напълно скриваха вътрешността й. Другите останаха при колата, а аз се качих на верандата, за да почукам на вратата.
Никой не ми отвори. Долепих ухо до дървото, ослушвайки се за движение вътре. Личеше си, че има някой вкъщи. Забелязваха се пресни отпечатъци от обувки в калта, водещи от къщата до коритото в кочината, както и до курника от другата страна на хамбара. Един петел мина наперено покрай нас, тръгнал към малката шумна постройка. Пътят му се пресичаше с втора диря от стъпки, тази към вратата на хамбара.
— Зу… — подхвана Роман, пресягайки се към пистолета си.
Махнах му да остане на мястото си. Сам и Лукас едва ли често имаха посетители. Можеше да сме ги уплашили с неочакваната си поява.
Отворих предпазливо вратата на хамбара, отстъпвайки назад заедно с нея. Когато никой не изскочи отвътре, влязох и плъзнах поглед из мрака.
След миг някой ме сръчка в гърба с дулото на пушка.
— Ръцете горе! — нареди познат глас. — Обърни се съвсем бавно…
Щом осъзнах кой стои зад мен, тялото ми сякаш пламна и сърцето ми така затуптя, че очаквах да се взриви всеки момент. Някак съумях да извърна глава назад.
— Божичко! — Лицето му пребледня под брадата. Той свали пушката. — Можеше да те гръмна! Уплаши ме до смърт…
Втурнах се напред и се хвърлих на врата на Лиъм.