— Така — каза той. — Дай да видя картата отново.
В крайна сметка се оказа, че адресът дори не е на къща. Отведе ни по тясна задна уличка към разчистен парцел земя. Щях да се досетя, че това е мястото, дори да не бях зърнала цифрите, изписани със спрей на дървото в дъното на уличката, или пък червения пикап, паркиран леко встрани.
Дунди спря до пикапа и угаси двигателя. За момент просто останахме по местата си, заслушани в шумоленето на дъжда по листата на близките дървета. Капките се стичаха по предното стъкло, замъглявайки видимостта ни към света наоколо.
— Какво ще кажеш да излезем и да се поогледаме? — предложих, вече стиснала дръжката на вратата.
— Добре — съгласи се той.
Разделихме се, за да обиколим по-бързо мястото. Като наближих отсрещния край на полето, дъждът започна да звучи различно. По-силно. Навлязох по-надълбоко в горичката, избутвайки храсталаците по пътя си, докато не установих причината.
— Зу? — извика ме Дунди.
— Тук съм! — Размахах широко ръце, за да ме забележи. — Ела да погледнеш!
И Дунди погледна, ала изобщо не му хареса онова, което видя. Единствената дума, с която можех да опиша изражението му, беше „мрачно“.
— Какво има? — настоях аз.
Преди да ми е отговорил, сред мъглата изникна тъмен силует. Движеше се бързо и плавно по сребристата повърхност на езерото. Карирана риза. Бейзболна шапка. Подсвиркваше си песен на „Ролинг Стоунс“.
Лиъм.
Завъртя се върху тясната пейка на лодката, очевидно съзрял двама ни с Дунди. Спускането от горичката към водата беше стръмно, прекалено стръмно да изтичам и да го посрещна така, както ми се искаше.
— По дяволите, не е за вярване, че ме изпреварихте! — провикна се той, обръщайки лодката, за да я спре до брега. — На стотина метра в тази посока има нещо като плажче, откъдето ще ми е по-лесно да ви взема… Освен ако не копнееш да се метнеш като лебед в обятията ми, Дундич? Знаеш колко си падам по драматичните срещи.
Дунди тръгна в уречената посока. Лиъм ме изгледа въпросително от лодката. Аз свих рамене. И двамата познавахме Дунди. Към някои ситуации се приспособяваше по-бавно.
Хълмът се оказа по-каменист, отколкото очаквах. Дунди се обърна да ми помогне, наблюдавайки ме изпитателно, докато прескачах някакво повалено дърво.
— Добре съм, сериозно — изшушука, усещайки, че и аз го наблюдавам.
Щом стигнахме до равния участък от брега, Лиъм вече ни чакаше там. Пуснах ръката на Дунди, а Лиъм скочи от лодката тъкмо навреме да ме прегърне, когато хукнах към него. Разсмя се леко задъхано и ме завъртя в кръг, докато и на двамата не ни се зави свят.
— Ето така обичам да ме поздравяват! — каза той и подръпна килната ми шапка върху ушите ми.
Веднага, щом ме остави на земята, забих юмрук в корема му. Той се преви надве със смях.
— Повече да не сте посмели да си тръгнете без предупреждение! — смъмрих го аз, давайки израз на шестмесечните си тревоги и гняв. — Не се прави така.
Лиъм изпъна гръб и радостта напусна изражението му.
— Вярно е. Не е редно. Ако имаше как да ви предам съобщение, без да рискувам някой да го пресече… но трябваше да намеря начин. Просто накрая настъпи такава лудница, особено след случката с бащата на Руби. Наложи се да се измъкнем, преди нещата да се влошат още повече… независимо от последиците.
Споменатите последици се състояха в това, че правителството обяви и двамата за бегълци от закона. На нито един друг пси не бяха наложени толкова много проверки и вечерни часове като на Руби, а когато с Лиъм избягаха, тя наруши обещанието си към временния президент и Обединените нации да следва стриктно уговорките помежду им. Вече не ни позволяваха да живеем извън системата, която правителството така методично ни беше устроило. Не и законно.
— Не е… — подхвана Дунди, но се спря.
Още стоеше с ръце в джобовете на якето си, чиято материя бе достатъчно фина, за да видя, че са свити на юмруци вътре. Лиъм отвори широко обятия.
— Готов съм за втори рунд, приятелче. Не се съпротивлявай на хипарското в себе си.
— Възможно ли е първо да се скрием от дъжда? — попита Дунди, сваляйки очилата си, за да ги избърше в ризата си.
Лиъм впери поглед в него, докато дъждът се стичаше по козирката на оръфаната му шапка. Накрая отпусна ръце до тялото си и пак надникна към мен. Усмихнах му се горчиво.
Това не ми се нравеше. Очаквах да е малко неловко отначало, а и поведението на Лиъм, сякаш нищо не се е случило, не помагаше особено, но пък не виждах причина да е чак толкова неловко.
Отидох зад Дунди, сложих ръце на гърба му и го бутнах напред, докато накрая не се отпусна дотам, че да прегърне Лиъм набързо.