— Извинявай — измънка той. — Просто съм уморен. Тръгнахме рано.
— Помня колко обичаш да ставаш рано. Помня и как веднъж те пренесох като булка от една мотелска стая до Бети, за да поемем преди съмване.
Дунди пак свали очилата си, за да ги подсуши, макар че този път не бяха мокри.
Напрегнатото мълчание наново се възцари помежду ни.
— Ви в колата ли е? — попита Лиъм, надзъртайки зад нас.
— Имаше работа — обясни Дунди.
Изражението на Лиъм посърна.
— Аха. Може би следващия път.
— Може би — каза Дунди, а после кимна към лодката. — Ще се съберем ли и тримата? Предполагам, че скривалището ви е на отсрещния бряг на езерото.
— Правилна догадка, драги ми Дундисън — потвърди Лиъм, извръщайки се към водата с ръце на хълбоците. — Не е голямо колкото езерото Лий, но пък нали всички езера трябва да си имат кумир? Страхотен късмет е, че намерихме такова място.
— Обстановката наистина е доста… позната — провлече Дунди.
Поредният объркан поглед помрачи усмивката на Лиъм, но той се съвзе светкавично и ми помогна да се кача в лодката. С усилие се събрахме и тримата. В крайна сметка се наложи да седна на дъното й, използвайки пуловера на Дунди като постелка. Лиъм ни избута обратно във водата и скочи вътре с отработена лекота. Подадох му греблата.
— Ииии — потегляме.
Лодката се понесе покрай брега и Лиъм запретна ръкави. Хладът и подгизналата му риза като че ли не го притесняваха. Дори сияеше от радост. Изглеждаше някак… спокоен. Като никога преди. Ведрината се бе завърнала в очите му и лицето му пак имаше онзи здрав вид. Спомням си как в последните трескави седмици, преди да затворят лагерите, на моменти не можех да го позная. Цялата тревога, скръбта по брат му, постоянните заплахи към Руби — всичко бавно го съсипваше и дълбаеше дупка в сърцето му.
— Извинявайте за потайността — каза той. — Стараем се да коригираме спънките при осъществяването на контакт. Сега всичко изглежда доста объркано, но едва ли старата мрежа ще срещне някакви трудности с разпространяването на инструкциите през следващите няколко седмици.
— Чакай малко. На кого още разпращате съобщения? — попитах.
Лиъм гребеше с усмивка на лице.
— Това не е просто нашият нов дом. С Руби решихме да го превърнем в убежище за други деца в беда. Вече взехме три по сигнал на стари приятели от Детската лига.
— Страхотно! — удивих се. И съвсем типично за тях. Веднага си ги представих как обикалят по тъмни улички, помагайки на деца в нужда. — Бегълци ли са?
Лиъм надникна към Дунди, който седеше с гръб към нас, потопил пръсти във водата.
— Тримата при нас са били малтретирани, след като се върнали в домовете си.
Ръката на Дунди застина във водата.
— Е — подех с пресилена бодрост. — Това е… чудесно. Даже страхотно. — Неловкото мълчание се завръщаше. — Как се озовахте тук?
Докато разказваше историята, Лиъм постепенно се отпусна. След като двамата с Руби бяха изчезнали, седмици наред бяха живели в палатка, докато Хари, доведеният баща на Лиъм, не отишъл да ги вземе. А когато банката обявила за продажба апартамента над кафенето й, госпожа Уайт им продала къщата си. Прекалено уморително било да пътува от дома до работа и обратно, обясни Лиъм, защото до къщата се стигало само през езерото или с дълъг преход през гъстата гора, обгърнала цялата местност. По-голямата част от лятото посветили на ремонти, за да съберат в комфортни условия възможно най-много деца. Освен това изкопали тунел за бягство през мазето.
Лодката излезе на другия бряг и Лиъм изскочи да я издърпа докрай на сушата. С Дунди изчакахме да я върне в малкия й навес, който после загърна с брезент, за да не го вали дъждът. През това време се възползвах да издърпам Дунди настрана, приковавайки го с поглед.
— Скривалище за деца сред гората, до брега на езеро, и то под закрилата на Оранжев пси — прошушна Дунди. — Не, изобщо не ми звучи познато.
Изтръпнах.
— Моля те, не им го казвай.
— Повярвай ми — настоя той, отправяйки очи към черната пътека, криволичеща между дърветата, — нищо няма да им кажа.
Не ми се вярваше.
— Насам — обади се Лиъм. — Имаме да повървим малко, а Руби ни чака с горещ шоколад.
Почти ненавиждах Дунди, задето ме подсети за „Ийст Ривър“. Това място нямаше нищо общо с лагера — с Руби и Лиъм начело, тук несъмнено щяха да постигнат всичко, което „Ийст Ривър“ само обещаваше. Пък и вместо множество малки колиби, тук се издигаше просто една огромна приветлива къща. Веднага я видях заедно с нещо друго.