— Това на дървото къщичка ли е? — изненадах се, сочейки платформата, вградена в близкото дърво.
Лиъм се засмя.
— Да. Още не е готова, но ми хрумна, че ще е много забавно. Пък и ако децата искат уединение, просто ще се качват горе.
Вратата на къщата се отвори рязко и Руби излезе на покритата веранда. Държеше два чадъра с ядосано изражение на лице.
Лиъм я погледна гузно.
— Бързах.
— Бях ги оставила до вратата — изтъкна тя.
— Добре де, развълнувах се и ги забравих, знаеш как е — отвърна той. — Имаме си гости, скъпа. Ела да ги поздравиш.
Тя врътна очи, отвори единия чадър и тръгна към нас. Имах чувството, че сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Да я видя с топъл бял пуловер, червени гумени ботуши и лице, най-сетне освободено от сенките, бе най-хубавата награда след цялото онова тревожно чакане и търсене. Тя бутна втория чадър до гърдите на Лиъм и ме прегърна.
— Замръзнала си — каза и ме притисна още по-плътно до себе си.
Пуловерът й беше мек и ухаеше приятно на канела и карамфил.
— Страхотни ботуши! — възкликнах.
Тя поклати глава.
— Лиъм е запазил чувството си за хумор. Впечатлена съм, че си устоял на желанието да го бутнеш в езерото, Дунди.
Той обаче се взираше в нея почти втрещен. Напълно го разбирах. Все едно намирахме друг човек. За пръв път я виждах толкова спокойна. В такъв покой.
— Да ти призная — поде Дунди, — действително ми хрумна веднъж или петдесет пъти.
Когато Руби отиде да го прегърне, той не се възпротиви. Приласка я към себе си, заровил лице в свободната й плитка.
— За протокола, онзи хипарски момент си беше много забавен — настоя Лиъм.
— О, да — отвърна Дунди, най-сетне звучейки като себе си, — само дето се случи единствено в твоята глава.
Познатият ритъм на разговора ме накара да се отпусна. Руби поведе Дунди към верандата с ръка на гърба му и го попита как сме пътували.
Лиъм ги загледа и усмивката му постепенно посърна.
— Няма страшно — успокоих го с приглушен глас — Просто беше разтревожен. Дай му малко време.
— Така ли? — каза Лиъм и подръпна закачливо шапката върху очите ми. — Престани да ми четеш мислите, ако обичаш. В тази къща има място само за един телепат.
Над вратата висеше мъничка дървена табела с надпис „УБЕЖИЩЕ“. Веднага, щом прекрачих прага, името се оправда. Вътре цареше топла, уютна атмосфера, съвършено откъсната от хладината на външния свят. От кухнята се носеше неустоим аромат на масло и отнякъде се чуваше пукот на разпален огън.
Руби изхлузи ботушите си и ги остави до три чифта кални кецове. Лиъм също се събу и ние последвахме примера им. Докато закачвах мократа си шапка на една от кукичките, за да съхне, от горния етаж се разнесоха гласове.
— Скалъпих нещо като обяд — каза Руби. — Искате ли първо да ви разведа из къщата?
— Здрасти! — извика някой от другия край на коридора.
Вдигнах очи и изобщо не се изненадах да открия три любопитни лица. Момчето с тъмна кожа изшътка на момичето, което продължи да ни маха все така развълнувано. Руби и Лиъм си размениха любвеобилни погледи.
— Това са Чарлс и Сузуме — представи ни Руби. — А това са Лиза, Мигел и Джейкъб.
И тримата изглеждаха горе-долу мои връстници на около четиринайсет, но второто по-свито момче — Мигел, бе по-дребно от приятелите си, затова ми се стори на по-малко години. Обиколиха с нас горния етаж и момчетата ни показаха леглата си, наметнати с покривки, които бабата на Руби им беше ушила. Лиза си имаше собствена стая, която явно не беше по неин вкус.
— Само за малко е — увери я Руби, отвръщайки на широката й усмивка. Сетне погледна към нас — Сам ни изпрати съобщение, че се грижели за едно момиче, което се нуждаело от дом.
Чух я, но осъзнах думите й с няколко секунди закъснение. По изражението на Дунди си пролича, че и при него е станало така. През цялото това време ли бяха поддържали контакт със Сам и Лукас?
— Как са Сам и Лукас? — поинтересувах се, гневна на себе си, задето търсех потвърждение. — А Миа?
— Справят се — отговори Лиъм. — Миа иска да се върне на училище, но за целта й трябва официален попечител. Е, вие знаете как е. Май са разочаровани, задето временно прекъснахме връзките си с Червените, и напълно ги разбирам.
Ведрото изражение на Руби повехна леко. В очите й изплува неприкрита болка.
— Смятам, че всички сме разочаровани заради това. — Дунди се обаждаше за пръв път, откакто бяхме влезли в къщата. — Но поне с официалната система за проследяване можем да сме спокойни, че сигурността им е гарантирана.