Трополенето на дъжда по покрива изпълни последвалата тишина. Лиъм потри тила си и хвърли на Руби поглед, който не проумявах добре.
Направи нещо — пришпорих се мислено. Все някак трябваше да разсея това ужасяващо, сковано мълчание.
— Щом вторият етаж е за децата, вие къде живеете? — попитах.
Лицето на Лиъм се поотпусна.
— Скатахме се като две мишлета в таванското помещение. Хайде, ще ви го покажа!
След като разгледахме малката им, уютна спалня с рафтове, отрупани със снимки и книги, се върнахме във всекидневната на долния етаж. В единия й ъгъл имаше древен телевизор, на чийто екран беше застинало на пауза някакво анимационно филмче. Каменната камина до него бумтеше мощно, топлейки стаята и коридора. Пристрастието на госпожа Уайт към тъмнозеленото и кремавото личеше навсякъде и явно бяха наследили мебелите, завесите и килимите й. Макар че някои от тях изглеждаха леко протрити от употреба, придаваха на къщата вид на истински обичан дом. Лиъм, без съмнение, се гордееше с нея.
Другите деца обядваха с нас, прекъсвайки разказите на Лиъм със свои коментари. Яхнията на Руби се оказа изненадващо вкусна за човек, преживявал почти цяла година на полуфабрикати. Очевидно бе имала време да се упражнява в кухнята.
— Зу, искаш ли да хвърлиш око на задния двор? — предложи Лиза. — Наскоро си засадихме градина.
— Може ли първо да догледаме филма? — попита Джейкъб. — Остава ни още цял час.
— Градината се вижда от прозореца във всекидневната. С един куршум два заека — обади се Мигел.
— Да — съгласи се Лиъм, ставайки да занесе мръсните чинии в мивката. — Върви с тях. Тъкмо ще се опознаете.
Вдигнах поглед от подложката за хранене, която търках със салфетката си. Независимо че знаех, че не е така, като наблюдавах другите три деца — как се ръгаха с лакти, разменяха си закачливи погледи и се смееха — се чувствах толкова по-голяма от тях. А Лиъм сякаш опитваше да ме изгони от масата, за да си поговорят възрастните.
— Може би по-късно — казах на децата.
Руби прати поредния загадъчен поглед на Лиъм и стана да сипе горещ шоколад в няколко различни чаши. Тримата ми връстници грабнаха своите и хукнаха към съседната всекидневна.
— Не тичайте с… — Руби сама се спря и просто поклати глава. — Започвам да звуча точно като майка ми.
— Как е семейството ти? Баща ти? — поинтересувах се.
Разменихме си набързо новините. Аз им разказах за Кейт, Вида и Нико, за училище и за всички неща в живота ми, които се бяха превърнали в рутина. Изслушах историите им за семействата на Лиъм и Руби и за децата от Детската лига, пръснали се в различни посоки след затварянето на лагерите. Колкото повече си приказвахме, толкова по-явно ставаше, че Руби и Лиъм са поддържали контакт с всички останали, освен с нас. През цялото време Дунди се въздържаше от коментар, както ми бе обещал. Най-добрият му приятел, естествено, забеляза това.
— Добре, Дунди, казвай какво има — подкани го Лиъм. — За последно съм те виждал толкова мълчалив, когато опари езика си с гореща супа и физически не беше способен да дърдориш.
— Какво да има? — отпи от топлата си напитка Дунди.
— Защо не… — намеси се Руби.
— Сподели какви възвишени мисли ти минават през главата — поясни Лиъм. — Изсипи всички обиди, които възпираш през изминалите два часа. Много добре те познавам.
— Вече изобщо не ме познаваш — отвърна лаконично Дунди.
— Ето, каза си го — опря длани на масата Лиъм. — Хайде, излей си душата.
Дори аз настръхнах от тона му. Дунди стискаше челюсти, сякаш смилаше думите си.
— Минаха шест месеца — каза Лиъм. — Съжалявам, че се случи така. Просто нямахме време да ви обясним. Трябваше да избягаме, преди да е станало още по-опасно за двама ни и семейството на Руби.
— Разбирам — рече Дунди.
— Дали? — усъмни се Лиъм. — Защото не долавям разбиране, а онзи твой специфичен тип враждебност.
— Не е… — пробвах да се намеся аз.
— Прощавай за враждебността — подхвана с гърлен глас Дунди. — Просто се чудя защо, след като видимо сте толкова щастливи и прилично устроени, чакахте толкова време да ни осведомите, че сте живи.
Руби и Лиъм пак се спогледаха. Дунди стовари длан на масата.
— Стига с тези погледи! Просто го кажете.
— Искахме да се уверим, че… — гласът на Руби заглъхна. — Потребно ни бе време да пригодим това място за живот и да си изясним какво се случва във Вашингтон. И понеже явно продължават да ни издирват…
— О, да, продължават — натърти Дунди. — Вълнува ли ви защо Вида не можа да дойде? Защото единственият начин да не я задържат за възпрепятстване на правосъдието беше да се включи доброволно в отряда по издирването ви!