Выбрать главу

Това не го знаех. Предполагах, че двете с Кейт работят по разни проблеми на националната сигурност, като например контрола при преминаването от зона в зона.

— Съжалявам — потри челото си Руби. — Трябваше да се досетя, че ще стане нещо подобно.

— Няма за какво да съжаляваш — отсече яростно Лиъм. — Все едно да се извиняваме, че сме се надявали приятелите ни да поискат да живеят тук с нас и да се посветят на нещо истински добро.

Истински добро.

Думите му пронизаха трескавата вихрушка от мисли в главата ми. Тялото на Дунди се напрегна, посрещайки удара.

— Искате да… живеем тук? — попитах, чудейки се защо ли не усещах ръцете си, защо ли цялото ми тяло изтръпваше.

— Да — потвърди Лиъм. — Тук е по-безопасно за вас. И за двама ви. Пък и ще можеше да сте сред свои връстници. Ще намерим начин да доведем и Вида.

Каза го с такава искреност, с цялата си надежда и добрина, че не намерих сили да изрека думите, заседнали в гърлото ми.

Това момче ме вдигна на ръце от снега и ме спаси.

Това момче ме прегръщаше след всеки кошмар.

Това момче си беше спечелило любовта ми. И за нищо на света не желаех да го разочаровам.

Ала единственият ми отговор на предложението му беше: „Не съм дете“.

Останех ли тук с тях, винаги щеше да е така.

Повече не исках да живея извън системата, под вечно напрежение, че някой ден ще ме заловят. Исках да изпитвам надежда. Исках да допринасям за по-светлото бъдеще на всички, не просто да се боря за собствената си безопасност. Лиъм и Руби можеха да приютят десетина деца тук, но аз бях в състояние да помогна на хиляди.

Повече никога не исках да се чувствам безсилна.

— Не се борих толкова за оцеляването си, за да заживея в гората и да общувам с природата, или каквато там простотия смятате да постигнете на това място — заяви Дунди, ставайки от стола си.

— Хайде, искам да чуя мнението ти! — подкани го Лиъм с глас, по-студен от всякога.

Руби затвори очи и вдиша дълбоко. Питах се дали в онзи момент не й се щеше просто да изчезне. Или всички ние да изчезнем.

— Опитвате се да защитавате деца в беда? Чудесно. Спасете ги. Превърни се в техен спасител, Лиъм. Винаги към тази роля си се стремял, защото е толкова праволинейна. Не те кара да се съмняваш в себе си. Не те кара да се чувстваш гузен заради решенията си. Междувременно всички ние отново сме под непрекъснато наблюдение, под заплаха всеки божи ден, мъчейки се да постигнем реална, трайна промяна.

— Така ли? — Лиъм също се изправи. — И какво сте постигнали вие досега? Принудихте всички да носят онези глупави значки, за да могат останалите да ги презират и унижават още повече. Накарахте децата да се върнат в същите домове, от които ги изгониха. И между другото, как вървят нещата с обещаните обезщетения? Дали до следващия век ще ни се реванширате някак? Или и по този въпрос ще си измиете ръцете?

Не можех да дишам. Не можех да помръдна. Светът се разми пред очите ми. Дунди и Лиъм се вторачваха един в друг през масата, мъчейки се да контролират израженията си. Накрая Лиъм се обърна и тръгна към всекидневната.

Дунди погледна Руби и излезе от кухнята, затръшвайки задната врата. Предната се тресна секунда по-късно. Подскочих и двата пъти.

Руби се облегна назад в стола си и въздъхна тежко.

— Съжалявам. — Болезнената буца в гърлото ми сякаш заглуши думата. — Не очаквах да мине така…

— Аз пък точно така очаквах да мине — каза едва-едва Руби. — Знаех, че Дунди ще е ядосан, но май… не предполагах, че ще се чувства толкова предаден.

— Вие ни изоставихте — прошепнах.

Успях да стъпя на крака, макар и да долавях как цялото ми тяло омеква. Срамувах се да плача пред нея, ала не можех да се сдържа. Всичко това бе толкова объркано.

— Да, изоставих ви — потвърди Руби с мрачно изражение. — Знам, че е така.

— Не мога да остана тук — казах й. — Това място е съвършено. Ще дарите децата с много любов. Но не е за мен.

— Разбирам — отвърна тя.

Дали обаче разбираше? Чувствах необходимост да й обясня, да излея сърцето си пред нея, за да проумее колко я обичам, колко обичам Лиъм, колко обичам някогашната връзка, съществувала между всички нас. Но повече никога нямаше да бъда безсилна. Не можех да остана тук.

— Всичко е наред — увери ме Руби и заобиколи масата, за да ме прегърне. — Наистина, всичко е наред. Нещата се променят. Неминуемо е.

— Не и ние — проплаках. — Никога.

Тя се приведе към мен и промълви:

— Боли ни, защото ни е грижа. Никога не се променяй. Не допускай да станеш безчувствена. Ти си най-силният човек, когото познавам.