Поклатих глава, а тя ме откъсна от себе си и приглади назад косата ми.
— Вече знаете къде можете да ни откриете. Добре дошли сте по всяко време. Каквото и да се случи, тук винаги ще има място за вас.
— Ще… ще му предадеш ли, че съжалявам? — казах, кимвайки в посоката, накъдето беше тръгнал Лиъм. — Сигурно ще ме намрази.
— Никога не би те намразил — отсече Руби. — Никога. Знам, че работата ни… изглежда незначителна, но това тук… — Тя пое глътка въздух. — Наясно съм какво очакват от мен хората, какво искат от мен, но в момента само това мога да предложа на света. Поне тази част от мен не се нуждае от преработка. От лечение. Тя е нещо ново и крехко, което трябва да защитавам. Може би ти звучи налудничаво, но тук се усещам на мястото си. Всяко дете, на което помагаме, връща по едно парченце от сломеното ми сърце.
Кимнах.
— Намери и ти призванието си — каза Руби. — А аз ще те подкрепя, независимо от всичко.
Докато вървяхме към входната врата, имах чувството, че напускам тялото си. Руби изчака да се обуя. Понечих да сваля шапката си от закачалката, но размислих.
— Може новото момиче да се нуждае от нея.
Руби опита да се усмихне, потискайки бурните си емоции. Накрая обви ръце през гърдите си и каза:
— Ще се видим скоро, нали?
Май и двете знаехме, че е непостижима мечта. Нямаше как да ги навестяваме приятелски. Да им се обаждаме през седмица-две. Дори този път едва бяхме дошли, а след изпълнението ни вероятно щяха да ни следят още по-изкъсо. Надзърнах към нея за последно, стискайки дръжката на вратата.
— Хайде — подкани ме кротко тя. — Дунди има нужда от теб.
Като излязох на верандата, дъждът вече бе постихнал. Изчаках малко с надеждата, че Лиъм ще се върне, но Дунди вече крачеше напред. Не исках да си тръгва без мен.
Очите ми отново плувнаха в сълзи, докато следвах прясната диря от стъпките му по калната пътека. Студът сякаш жилеше бузите и ръцете ми. Щом стигнах езерото, Дунди вече бе избутал лодката във водата. Чувайки скърцането на камъчетата под обувките ми, се завъртя толкова рязко, че едва не изтърва греблата. Сърцето ми се сви от изненадата по лицето му.
Загребахме заедно към отсрещния бряг на езерото. Мъглата се усукваше зад нас, скривайки пътеката към Убежището.
— Мразя го този дъжд — каза Дунди и вдигна обляно в сълзи лице към смраченото небе. — Имам чувството, че никога няма да спре.
Тридесет и седма глава
Сега
— Какво правиш тук? — питаше отново и отново Лиъм, също толкова зашеметен, колкото и аз самата. — Какво правиш тук, за бога?
Не можех да говоря. Притиснах се още по-плътно в него, заровила лице в памучното му яке, сякаш беше мираж, който очаквах да се разсее всеки момент.
Той внезапно се напрегна и се обърна към входа на хамбара. Пистолетът на Роман бе на сантиметри от черепа му.
— Ей, Рамбо — процеди през стиснати зъби Лиъм. — Хайде да го раздаваме по-кротко.
Освободих се от прегръдката му и като кимнах, Роман свали пистолета.
— Извинявай — измърмори, минавайки покрай нас — Стари навици.
— Да, и аз си имам няколко — отвърна Лиъм, без да откъсва мнителен поглед от него.
Роман влезе в хамбара да огледа тъмните му кътчета, които можеха да послужат за скривалища.
— Привет… непознати човече, когото Зу май харесва — обади се Приянка, подала глава през вратата. След миг цялото й лице се озари. — Ооо! Кон!
Тя притича покрай нас, устремена към отделението, където някакъв бял кон наблюдаваше събитията, дъвчейки небрежно сено.
— Това е Снежинка — каза Лиъм и изгледа подозрително Макс, който влезе след нея. — Внимавай, защото… ъ, защото хапе, когато е уплашена.
После ме стрелна с един явен въпрос по лицето: „Кои са тези хора?“.
— Значи си приличаме по това, скъпоценна ми Снежинке — изчурулика Приянка, галейки коня по носа. — А не е ли малко странно, че научих името на кобилата преди твоето…?
— Това е Лиъм Стюарт — представи го Роман, като се върна при нас. — Прав съм, нали?
Нищо чудно, че не го познаха веднага. Едничката дума, с която можех да опиша вида му в момента, беше „запуснат“. Косата му бе избуяла и рошава и имаше голяма брада. Кожата под цялото окосмяване по лицето му изглеждаше почти пепелива и нездравият й цвят подчертаваше тъмните хлътнатини под очите му. Огромна синина покриваше лявото му слепоочие, а яката на ризата му беше съдрана.
— От плът и кръв. Е, поне една част — добави с гримаса Лиъм. — Ще ми представиш ли приятелите си, Зузу?
О, да.