— Новата най-добра приятелка на Снежинка е Приянка, единственият човек, който не забрави да влезе предпазливо на непознато място, е Роман, а Макс е… — Озърнах се наоколо. — Къде е Макс?
— Тук — обади се от дъното на хамбара той. Стоеше точно под един слънчев лъч, проникващ през пролука в покрива. — Колко е красиво само. Като ивица златиста коприна.
Приянка го изгледа косо.
— Май трябва да поспиш, Максимо.
Лиъм се засмя едва забележимо, пристъпвайки от крак на крак. Движенията му бяха сковани, мудни, почти като на…
Сграбчих ръката му, за да го задържа неподвижен. На ризата му, точно над левия хълбок, имаше малко алено петънце. Отместих якето му и разкрих дупката в плата, заобиколена от засъхнала кръв. Прониза ме остра паника.
— Божичко! — пророних. — Прострелян ли си?
— Нищо ми няма — увери ме той и постави ръката си върху моята.
През цялото време, докато бяхме издирвали Руби, той самият е бил ранен. Прострелян.
— Зу — каза той и стисна ръката ми, за да го погледна. — Вече съм добре. Сам и Лукас се грижат за жалкото ми съществуване през последните седмици. Но трябва да знам дали ти си добре. Гледах новините и колкото и да те обичам, ще ти кажа, че имаш кошмарен вид.
— Е, поне не съм простреляна — заявих, потискайки с усилие изкушението си да го разтърся. Вместо това го прегърнах през кръста и усетих как се отпуска до мен. — А и не мириша на слама. Тук ли са те сложили да спиш? И между другото, къде са Сам и Лукас?
Лиъм си пое дълбока, измъчена глътка въздух.
— Търсят Руби.
— Ама че приятно съвпадение! — включи се Приянка без нито капка от обичайното си чувство за хумор. — Ние също.
Лиъм ни заведе до входа на къщата, пропъди петела от верандата и се облегна тромаво на парапета. После махна демонстративно към старото резе на вратата и всички чухме отчетливото щракване, когато го дръпна.
— Старата школа — каза одобрително Приянка. — Харесва ми.
Къщата беше малка и обвиваше новодошлия с топла прегръдка още с влизането. Виждала бях Сам и Лукас едва два пъти — по онова време всички кръжахме около Руби, но колкото и бегло да ги познавах, откривах почерка им в този дом. Дръзката природа на Сам намираше отражение в ярките цветове на стените и разнородните мебели, които някак се съчетаваха добре, а кроткият, благ нрав на Лукас — в множеството рамкирани полароидни снимки из къщата. В единия ъгъл на всекидневната се мъдреше художнически статив с недовършено платно на него. Веднага, щом съзрях смелите резки от червена и черна боя, се досетих чие дело е.
Лиъм ни поведе през къщата с толкова напрегнато тяло, че очаквах всеки момент да се покатери по някоя стена като подплашена котка. Спря в подредената старовремска кухня, отиде при плота до печката и взе мобилния телефон, който се зареждаше там.
— Вода? — попитах.
— Вадят я от кладенец и си имат собствена пречиствателна станция — поясни той. — Ей сега ще ви донеса чаши.
— На кого пращаш съобщение? — обади се Роман от другата стая.
Приянка се беше изтегнала в някакво вехто кресло с кожена тапицерия. Макс вече спеше в единия край на дивана, заровил лице в дланите си. Роман седеше в другия му край с изправен като дъска гръб и ни наблюдаваше внимателно.
— На приятелката им Вида — уточни през прозявка Приянка. — Тя пита дали Зу наистина е имала нещо общо със слуховете за „инцидента“ в обучителното заведение на Мур. Явно копелето вече си е измислило история за новините.
Лиъм едва не изпусна телефона и ми стрелна смаян поглед.
— Впечатляващи догадки.
— Не са догадки — поправих го. — Приятелите ми са различни.
Той вирна вежда.
— Всички сме различни.
— Различно различни — допълних аз.
Лиъм започна да пише отговор, гледайки към Приянка с присвити очи. Тя вдигна отегчен поглед към него.
— Да, и това мога да го прочета.
Той изруга под носа си и изтри написаното.
— След малко ще ви накарам да ми обясните, но първо трябва да кажа на Сам и Лукас, че е време да се прибират.
— Телефонът техен ли е? — попитах.
— На Сам е — отвърна Лиъм. — Предавам съобщения между тях и Вида, докато издирват Руби. Решихме, че е най-безопасно да общуват чрез посредник, особено след като Ви чак сега смогна да се отърве от останалите агенти, за да продължи да я търси сама.
— Линията обезпечена ли е? — полюбопитства Роман, заемайки позиция до един от прозорците.
Странно, но още не можеше да се отпусне дори за секунда.
Лиъм вдигна недоумяващ поглед от телефона.
— Изпращал съм непроследими съобщения още когато ти си си ял сополите.