Изгледах го предупредително, наливайки вода в няколко чаши.
— Ей, старчок, той е на моя възраст.
— Момчетата се развиват по-бавно от момичетата — изтъкна Приянка.
— Може ли да не приказваме за моята слуз? — обади се Роман.
Телефонът извибрира отново.
— Какво да й съобщя за заведението на Мур? — попита Лиъм. — По неговите думи си опожарила невинно, спретнато училище.
Приянка врътна очи.
— С удоволствие щяхме да го опожарим, ако цялото не беше от бетон.
— Питай я дали с Дунди са знаели за онова място.
Трябваше да разбера. Трябваше да си го обясня някак.
Изражението на Лиъм пак помръкна и той защрака по клавиатурата на телефона. Щом приключи, се пресегна и погали нежно с палец насиненото ми око, проучвайки мрежата от рани и синини по лицето ми. Отдръпнах се от него и отпих щедра глътка вода.
— Последните дни бяха доста натоварени.
Лиъм се усмихна напрегнато.
— Браво на момичето. Ще ти донеса лед за разкрасеното око.
Взех другите чаши и конфитюра и тръгнах към всекидневната. Лиъм ме последва с хляба и плик замразен грах, който приех с благодарност, като се стоварих на дивана. Роман ме погледна от поста си пред прозореца и аз му посочих свободното място до мен.
Изражението му най-сетне се поотпусна малко. Когато седна до мен, усетих съвсем отчетливо всяка точка на допир между краката ни.
— Ви каза, че ще дойде до час — обяви Лиъм на всички ни. — Очевидно ви следи, откакто сте напуснали Убежището. — Видимо се мъчеше да не допуска емоции по лицето си. — Има ли как да се спаси?
Късчето надежда в очите му ме съкруши. Отворих уста, но нямах сили да изрека думите. Пред погледа ми беше гордото му, радостно изражение, докато ни развеждаше с Дунди из къщата. Дори Приянка се умълча, предоставяйки възможността на Роман да каже нещо.
— Сградата може да се спаси, но местоположението е компрометирано. В никакъв случай не бива да се връщате там.
Лиъм пак впи преценяващ поглед в него.
— Благодаря за шамара.
Напрежението в гърдите ми най-накрая избухна.
— Аз съм виновна. Не знам как да… не мога да опиша колко съжалявам. Ако подозирах, че ни преследват…
— Стори точно каквото искахме от теб и никога не го забравяй — прекъсна ме Лиъм. — Просто съм бесен, че не бях там, за да предпазя децата. Благодаря ви, че сте им помогнали да се измъкнат. — Той погледна останалите. — Благодаря ви. Засега са в безопасност при майка ми и Хари, а това е най-важното. Къщата поначало си беше… Е, както и да е, ще си спретнем ново убежище заедно.
Иска да се върне към онзи живот — осъзнах. Продължаваше да страни от голямата картина.
— А теб какво те е сполетяло? — попитах го. — Мигел, Лиза и Джейкъб казаха, че си поддържал връзка с тях, но не си успял да им докладваш за последното известно местонахождение на Руби. Това — посочих огнестрелната му рана, — как ти се случи?
Лиъм пак въздъхна тежко и седна бавно в креслото с протритата кожена тапицерия.
— Получих сигнал по обичайната мрежа за откриване на деца в опасност. Първо не заподозрях нищо… дори когато телефонът ми започна да ми играе номера. Знаеш колко ненадеждни са клетъчните мрежи. Дори адресът на изоставения блок в Кенет, щата Мисури, не ми се видя съмнителен. Множество деца се укриват на подобни места, убедени, че са се добрали до безопасно скривалище.
— Но не е било безопасно — вметнах.
— Именно. Като влязох, ме посрещнаха не деца, а четирима мъже, въоръжени до зъби. Съумях да им се изплъзна, но ми оставиха този сувенир на изпроводяк. — Той посочи раната си. — Не мисля обаче, че искаха да ме убият. Просто с моя късмет улових рикоширал куршум. Всъщност ми се струва, че изобщо не са чакали мен. Чух единия да споменава Руби.
— Боже! — промълвих.
Всички подробности се нанизваха бавно една след друга.
— Скочих в колата и настъпих газта, мъчейки се да изпратя съобщение на Руби. Беше изчезнала преди няколко дни и оттогава не бях чувал нито дума от… — Той се възпря, стрелвайки очи към мен. — Усещах, че всеки момент ще загубя съзнание, но поне се движех към Канзас. Изпратих на Сам местонахождението си и отбих встрани от пътя, за да унищожа телефона, ако се окажеше, че онези ме преследват. Чувствам се ужасно, че притесних толкова хора.
Не ми се щеше да подклаждам гузната му съвест с потвърждение на това.
— Сам и Лукас ме намериха някак и ме доведоха тук. Позакрепиха ме с помощта на един добронамерен съсед и тръгнаха да търсят Руби. Оттогава си кисна във фермата. Сам и Лукас взеха единствената кола. По едно време даже ми хрумна да яхна Снежинка, но тя наистина хапе, когато е нервна, а това се случва покрай всички мъже.