— Отлично я разбирам — измърмори Приянка.
— Тогава върху теб се стовариха всички онези неща и се втурнаха да те клеветят най-безсрамно. — За пръв път чувах такава горчилка в гласа му. — По дяволите, какво се разиграва тук? Имате ли някаква представа?
Надникнах към Роман, двоумейки се откъде да започна.
— Май най-сетне започваме да си изясняваме нещата. Какво знаеш за „Синя звезда“?
— Долно копеле — изруга Лиъм и прокара гневно ръце през косата си.
— Тоест знаеш достатъчно — обади се Приянка, — защото това е основното.
Макс най-накрая се разбуди. Подадох му чаша вода от масичката за кафе.
— Да ти се намира сок? — попита сънено той.
Роман реагира на въпросителния ми поглед.
— Трябва да си вдигне кръвната захар за гледането. И то доста.
— Гледане? — озадачи се Лиъм.
— Различно различният Макс е способен да открие Руби — каза Приянка, тръгвайки към кухнята. Лицето на Лиъм се озари, докато тя не добави: — Необходимо е обаче да си почине добре, иначе резултатът няма да е точен или мозъкът му ще се разтопи.
Лиъм се облегна свъсено в креслото си. Забелязах, че надзърта скришом към Макс дори след като върнах разговора към предишната тема.
— Сигурно знаеш и че Руби е навестявала Кланси — подхвърлих.
Той стисна устни.
— Да. Майка му помоли да го посещава два пъти годишно, за да не се възвърне паметта му. Бях убеден, че става нещо, че е започнал да си спомня за предишния живот. Защо иначе ще развява толкова информация под носа й…?
С Приянка и Роман наострихме уши.
— Продължавай — подкани го Приянка.
— Знаете ли как Лилиан размрази финансите им? — попита Лиъм. — Преди да изчезне, Грей почувствал бащински дълг и им оставил ценен шантажен материал. Явно Младши е понаучил това-онова от татко си, защото, въпреки че Лилиан скрила всичко, Кланси някак се докопал до информацията и се заел да споделя сочни парченца от нея с Руби. Схванах замисъла му още като започна да й подхвърля разни пикантерии, за да разбере какво точно я вълнува.
— По дяволите! — казах.
Той кимна.
— Макар че не й даваше причина да го заподозре, аз усещах, че е разбрал кой потиска спомените му. Руби зачести посещенията си, за да изкопчи повече информация. Той й каза за някакъв сървър, който бил изключен и просто трябвало да се включи. Аз не исках да я пускам. Тя уж се съгласи, че това е примамка, обеща да предупреди Лилиан и да спре срещите си с Кланси.
Значи това е била ябълката на раздора.
— А сега от нея няма и следа — завърши горчиво Лиъм. — Не я споменават по новините, но Вида каза, че я „отвлекли“, докато пътувала към училище една сутрин. Всичко говори за вътрешна работа. Но ако съдя по физиономиите ви, вече сте се досетили.
— Да — въздъхнах аз. — Донякъде.
— А ще…? — Той се помъчи да укроти гласа си. — Ще ми споделите ли каквото знаете? Защото ме човърка един страх и на всяка цена трябва да узная дали съм прав.
— Разбира се — подех аз.
Ала думите ми се загубиха сред скърцането на автомобилни гуми по чакълестата входна алея.
— Вида не може да е пристигнала толкова бързо — отбеляза Лиъм, надигайки се мъчно от креслото.
Отидох да му предложа рамото си вместо патерица. Но преди да стигнем до вратата, Роман вече отместваше внимателно пердето на прозореца. Лиъм ме погледна и оформи с уста: „Къде го намери това хлапе?“.
Наежих се. Имахме късмет, че поне един от нас се стараеше да е нащрек. Не позволявах да се подиграват с Роман, задето вършеше нужното — онова, което го глождеше отвътре.
Очите на Лиъм засноваха помежду ни и лицето ми се стопли под проницателния му взор.
— Недей — предупредих го в момента, в който вирна вежда.
И той провлече:
— Сериозноооооо?
За секунда, напук на цялата тревога по лицето му и занемарения му вид, зърнах стария Лиъм.
— Безопасно е — каза Роман, отстъпи назад и задържа пердето встрани, за да надникнем навън.
Веднага разпознах тъмната фигура, която излезе от колата и впери угрижен поглед в къщата. Измъкнах се изпод ръката на Лиъм и хукнах към вратата, отваряйки я толкова рязко, че уплаших Дунди.
— Мили боже! — възкликна той, стиснал гърдите си, когато се хвърлих към него. — Не стига, че дни наред се гърча от притеснение по теб, ами накрая точно ти щеше да ми видиш сметката…
Едва не го съборих на земята.
— Добре ли си? Къде се загуби?
— Аз къде съм се загубил? — натърти той и ме прегърна толкова здраво, че ме вдигна от земята.
— По новините казаха, че си изчезнал. Реших, че са те задържали за разпит, или че те наказват заради мен…