— Нещата не отидоха дотам — увери ме той и най-сетне ми позволи да стъпя на крака. После стисна успокоително раменете ми, а аз се пресегнах да наглася очилата върху носа му, защото ги бях накривила. — Кейт ме измъкна от града в багажника на колата си още преди да обявят разпадането на Съвета „Пси“. И слава богу! След снощната случка щяха да завлекат всички ни в някоя дупка и да ни зарежат там.
Обля ме ужас.
— Говориш за случката в заведението на Мур?
— Заведението му? — Дунди поклати глава. — Това не го знаех. Не, някой опита да взриви автоколоната на Джоузеф Мур в Чикаго, а после някой уби агента на ООН, изпратен да разследва инцидента.
Въздъхнах тежко и затворих очи.
— Нека позная на кого са го приписали…
Той стисна ръката ми.
— Някой от ФБР е пуснал фалшива информация на независимите медии, че Кръгът „Псион“ е поел отговорност за атентата — обясни той. — В момента останалите членове на Съвета работят по план съвместно с няколко от членовете на бившата Детска лига, но когато най-накрая се свързах с Лукас, той ми каза да дойда директно тук. Сега разбирам защо.
Входната врата се отвори със скърцане и сърцето ми подскочи.
— Е, май не съм била единствената причина — заявих и отстъпих встрани.
Лиъм докуцука до края на верандата и се хвана за парапета. Мъчеше се да задържи лицето си безизразно, но мускулите по челюстта му се движеха издайнически. Дунди се изправи и приглади с длани безупречния си пуловер и панталон. Отстъпих още крачка назад, макар и да се опасявах, че ще трябва да им блъсна главите една в друга.
Тогава обаче Дунди обърна длани нагоре и вдигна ръце пред себе си.
— Хайде — пророни. — Не се съпротивлявай на хипарското в себе си.
Лека усмивка превзе устните на Лиъм.
— Само ако обещаеш този път да не ме изпускаш.
— Само ако ти обещаеш, че ще спрем с глупавите евфемизми — каза Дунди, — и ми позволиш да прегледам ужасната травма, която си смогнал да си причиниш този път.
— Добре де, добре — съгласи се Лиъм. — Хайде, влез. Ще те оставя да се посуетиш около мен няколко секунди.
Дунди се качи по стълбите на верандата и преметна протегнатата ръка на Лиъм през раменете си, уж за да му предложи опора.
— Сериозно обаче, ако внимаваш малко повече…
— И — прошепнах аз, влизайки след тях, — продължаваме постарому.
Тридесет и осма глава
Вида се появи половин час по-късно. Нахълта в къщата като същинска хала, засенчвайки истинската гръмотевична буря, която се мътеше на хоризонта. От устата на Макс падна парче хляб, когато вместо поздрав тя заяви:
— Шибаното каране през тая проклета ничия земя Оклахома беше черешката на гигантската лайняна торта.
Аз се окопитих първа и изтичах да затворя вратата зад нея, поемайки по-малката от двете торби в ръцете й.
— Слава богу, че си добре — каза Вида, като я прегърнах. — Трябва да ти сритам задника, задето ме накара да те гоня из няколко зони. Знаеш ли колко ми беше трудно да се преструвам, че те мразя?
— Ще опитам да си го спомня следващия път, когато ме натопят за терористичен акт — отвърнах сухо.
Тя преметна ръка около врата ми.
— Приличаш на шибана улична пънкарка. Кефиш ме.
— Здрасти и на теб — казах и кимнах към сака, който бе оставила на пода. — Какво ни носиш?
— Последните ми капки търпение и няколко пушки.
Дунди стана да я целуне и, както винаги, ме смая, че Вида му позволи. Сетне отстъпи назад и го огледа с престорено равнодушен вид.
— Защо изглеждаш така, все едно си изпуснал автобуса за фестивала на науката?
Той сведе очи към дрехите си.
— Ти ми купи този пуловер.
— Не и за да го комбинираш с тая противна риза. — Лиъм се засмя смутено и тя впери тъмния си поглед в него. — Не ми се смей. Ти изглеждаш, все едно си живял под някой тунел, където си се препитавал само с плъхове.
— От три години не си ми напомняла колко съм грозен — отвърна радостно Лиъм и се надигна от креслото си.
Пресиленото отвращение напусна лицето й, като видя как се клатушка към нея. Когато и Лиъм я прегърна, тя погледна другите над рамото му.
— А вас тримата хич не ви знам кои сте.
— Това са Приянка, Макс и Рамбо — представи ги Лиъм. — Новите ни другарчета.
Роман понечи да го поправи, но Вида разпери ръка.
— Не. Не ме интересува какво е истинското ти име. Вече си Рамбо.
— Роман е името му — поклатих глава аз.
— Благодаря — обърна се той към мен.
Запазил бе напрегнатата си стойка през целия ни разговор дотук. Мълчанието му ми напомняше колко смайващо можеше да прозвучи диалогът ни в ушите на страничен човек.