— Добре, приключихме със запознанствата — обяви Вида.
Двамата с Дунди седнаха на пода, завършвайки кръга ни. Макс се оригна и потупа гърдите си, изгълтал и последната бутилка ябълков сок. Остави я при другите две празни бутилки на масичката за кафе.
С Приянка разказахме на смени за всичко, което ни се беше случило, позволявайки на Роман и Макс да добавят по нещо тук-там. Като стигнахме до тялото на момичето в Батън Руж, и тримата, дори Дунди и Лиъм, които вече бяха чули историята, замлъкнаха печално. Описанието ми на арената извика безутешни изражения по лицата на Дунди и Вида.
— Кажи си го — подкани сподавено Дунди, поглеждайки Лиъм. — Прав беше.
Лиъм само прокара длан по лицето си и я притисна към очите си. После поклати глава.
— Няма да ви натривам носовете със страданието на невинни деца. Пък и не бях съвсем прав. Не е вярно, че не вършехте полезна работа, светът несъмнено щеше да е значително по-грозно място, ако не бяхте вие. Просто още от самото начало ни нарочиха за черни овце и им се доверихме повече, отколкото те на нас.
— Правителственото оборудване в арената е знак, че разширяват програмата. Не очаквах Круз да постъпи толкова лекомислено. — Дунди надзърна към Макс, който се взираше в празната камина. — Съжалявам за всичко, което сте преживели. Ще оправим нещата.
— Круз не постъпва лекомислено, а отчаяно — контрирах го аз. — Знаем, че не бива току-така да вярваме в нечии добри намерения спрямо нас, но го направихме от надежда. А нея всеки я експлоатира с користна цел.
— Разбирам те — каза Дунди. — Ала ако спрем опитите си за истинско сътрудничество с правителството, и мъничкото симпатия, която страната изпитва към нас, бързо ще се изпари. Тръгнем ли срещу тях, ще започнат да ни възприемат като реална заплаха и тогава арената ще се окаже само началото.
— Но признай, че и ти си имаш своите съмнения за системата, иначе щеше да ми кажеш, че Руби е изчезнала — продължих неумолимо, позволявайки на болката от предателството да се върне в думите ми. — Подозирал си, че правителството проследява всичките ти телефонни и лични контакти. Не си ми казал, защото си знаел какво ще й се случи, ако я намерят първи.
— ФБР и Защитниците не биваше да разбират, че поддържаме връзка с мрежата на бившата Детска лига и с Руби — обади се Вида. — И ако властите я държаха на някое тайно място, не желаехме да я преместят, преди да сме я открили.
— Божичко! — пророни Лиъм видимо пребледнял.
Познавах задълбочаващата се смесица от ужас, гняв и мъка по лицето на Дунди — цяла седмица живеех с нея. Но сега вече знаех как да я нарека.
Съучастничество.
С другите членове на Съвета се бяха помъчили да ни защитят, но всъщност нямаше как да предотвратят подобни действия на правителството. Привидната им подкрепа на тази политика по една случайност бе гарантирала щит срещу по-стриктно проследяване на действията им. Всички бяхме допринесли за това новият ред да се превърне в статукво.
— Осъзнавам колко прогнила е системата, но това си е нашата прогнила система — каза Вида. — В момента имаме два варианта. Ако задържим Круз на власт, получаваме шанс за по-добро бъдеще, в което някой поне ще се преструва, че го е грижа за нас. Ако Мур спечели изборите, сме прецакани неизбежно — в най-добрия случай ще ни натресат задължителна военна служба, а в най-лошия ще ни хвърлят в затвора до живот.
Не знам как успях да преглътна ужасения писък, надигащ се в мен. Нуждаехме се от ново решение, а те още не го проумяваха.
— Как си, Макс? — попита тихо Роман.
Лиъм насочи поглед към единия край на дивана. Макс се закашля, блъсна се в гърдите и стана.
— Ще ида да си измия лицето, за да се поосвежа. Дай ми още няколко секунди.
— Докато чакаме, искам да чуя какви доказателства сте събрали — каза Дунди. — Взехте ли нещо от арената?
Приянка извади флашката от задния си джоб.
— Взехме всички видеоматериали и файлове, до които успяхме да се докопаме. Случайно да имате компютър?
Дунди скочи на крака.
— Аз имам. Ей сега ще го донеса от колата.
Приянка го изчака до вратата, изтръгна лаптопа от ръцете му и се пльосна до мен на дивана, захващайки се за работа.
— Защо чакаме онова хлапе? — Вида попита Лиъм.
— Заради някакво гледане — отговори й той. — Не знам нищо повече.
— Искате ли аз да обясня този път? — извърнах се към Роман и Приянка.
И двамата кимнаха с благодарност. В края на разказа си можех да бутна един след друг Дунди, Лиъм и Вида подобно на домино плочки, подредени в редица.