Лиъм подскочи рязко и се притисна назад към облегалката на дивана, сякаш опитваше да се измъкне от хватката на Макс. Краката му заритаха, тропайки по пода.
— Какво се случва? — попита Дунди и се приведе да провери пулса му.
— Всичко е наред — увери го Приянка. — Просто се свързаха.
Стонът, който се изтръгна от устните на Лиъм, ме прониза като нож.
— Сигурна ли си, че е добре?
— Добре е — успокои ме Роман. — Макс, какво виждаш?
Пак завъртях глава към дивана. Макс седеше толкова неподвижно, че подозирах, че е в дълбок транс.
— Светлини… стерилни престилки… носилка… — провлече Макс. — Умора…
— Жива е, така ли? — притиснах го. — Убеден ли си?
Лиъм отново подскочи и цялото му тяло се скова.
— Лиъм, всичко е наред — повтаряше му Дунди. — Нали се разбрахме, че не си там наистина?
През миглите на Лиъм се процедиха сълзи. Той потрепери. Косъмчетата по оголената му ръка настръхнаха. Внезапно си припомних думите на Оуен от Убежището. Студено й е. Толкова й е студено.
— Врата… символ…
Макс сякаш се събуди от лош сън. Цялото му тяло се разтресе и той пусна Лиъм. Замига бързо, докато зениците му не си възвърнаха нормалните размери.
Лиъм изпръхтя хрипливо и се преви надве. Вида му побутна кошчето, но той махна с ръка и преглътна.
— Май видя някакъв символ? — попита Роман.
Макс кимна.
— На двойна плъзгаща се врата… птица.
— Не каква да е птица — програчи Лиъм с костено бледо лице. — Лебед. Руби не е при „Синя звезда“. „Леда Корп“ я държат.
Тридесет и девета глава
Бурята танцуваше.
Тежки облаци надвисваха над мен, но не пускаха нито капка дъжд върху километрите суха земя, плачеща за влага. С всеки свой порив вятърът вдигаше талази прахоляк и от време на време го вкусвах в устата си, усещах фините зрънца пясък между зъбите си. Но макар и да предчувствах могъществото на стихията, тътнеща в далечината, нямах сили да се върна в къщата при онези мрачни лица. Още не.
Не и докато не измислех решение.
Светкавиците сякаш вдъхваха живот на облаците, разсичаха виолетовото небе като пулсиращи сребристи вени, прогаряйки ноздрите ми с острия си, почти хлорен мирис. Колкото повече наблюдавах прииждащата буря, толкова повече статично електричество се струпваше по кожата ми, полазваше нервните ми окончания.
Не знам защо го сторих, защо изобщо ми хрумна да опитам. Светът ми толкова рязко се беше килнал на една страна, че започвах да поставям всичко под съмнение, включително собствените си граници.
Нишката на силата ми се изниза от съзнанието ми и докосна плахо осезаемия заряд във въздуха. Вкопчих ръце в каменния стълб на оградата и се изкатерих нагоре, прикрепяйки се с крака за него. Накрая затворих очи и си представих как нишката се провира със силата, обгърнала ме като одеяло, полепнала толкова плътно по кожата ми, че я багреше със светлината си.
В гърдите ми се трупаше топлина, множеше се, самозахранваше се, възпламеняваше се, докато не избухна, изстрелвайки се по нервите ми като най-чистия, мощен прилив на адреналин. Издигах се и падах едновременно, тялото ми се разбиваше на частици, тътнещи заедно с далечните гръмотевици, и сякаш се устреми да удари света с първичната си сила. В гърлото ми се надигна кикот и излетя през устните ми, пропит с изненада и трепет. Лумтящото сияние зад клепачите ми нагорещяваше сухия летен въздух около тях.
Някой ахна приглушено зад мен. Тъничкият звук ме накара да пусна нишката, да освободя топлината и светлината обратно във въздуха. Завъртях се към него с все така препускащо сърце.
Роман разпери ръце и отстъпи назад.
— Извинявай. Излязъл… да подишам… Излязох да подишам въздух. Излязох. Мисля на руски. Говоря на английски. Объркан мозък. Не знам защо продължавам да приказвам.
— Често ли мислиш на руски? — полюбопитствах.
— Понякога. Понякога дори сънувам на руски.
Роман още изглеждаше така, сякаш се чуди дали трябва да остане, или да си тръгне. Слязох от каменния стълб и седнах на дървената ограда с надеждата да прочете поканата в действието ми.
Сигурно щях да се смутя, задето исках да остане при мен, но искрите под кожата ми ме тласкаха да опитам.
— Всъщност излязох да те търся — изстреля той. — Тази буря… реших, че може да е…
— Опасна? — довърших вместо него.
Като ме погледна, имах чувството, че цялото ми тяло засия. Топлината се завръщаше, плъзваше из кръвта ми и бях сигурна, че ще трябва да пробягам километри, за да изгоря суровата енергия, която носеше със себе си. Чудех се дали изпитвам дори частица от еуфорията, обземаща Приянка всеки път, когато използваше силата си.