Достатъчно близо, за да забележа отражението на собственото си лице в лъснатата му значка.
Да забележа, че по палката му го нямаше сребристото мото.
Да забележа как пъхва свободната си ръка в джоба на сакото си. Смъртоносните очертания на оръжието под плата, докато пръстът му намираше спусъка.
Нямах време за мислене. Нито пък да изпищя. Лицето на старицата от магистралата просветна в съзнанието ми и аз разперих рязко ръка. Протегнах пръсти напред, почти докосвайки върха на палката. Мъжът стисна зъби и присви очи с неприкрита омраза. Вдигна дулото на пистолета в джоба си към сърцето ми.
Аз стрелях първа.
Извлякох заряда на свистящото във въздуха напрежение, преобразувайки го в една-единствена струя електричество, която изскочи от кожата ми. Насочих я към гърдите на Защитника с намерението да го поваля на земята, но…
— Не! — изкрещя някой.
Гласът прокънтя във въздуха, но в същия момент Защитникът — който и да беше — насочи палката си да улови заряда. Уж беше дървена, така ми се струваше, но нишката светлина се възпламени в пращящ ореол, който обгърна върха й, изригна още по-мощно и прикова мъжа в клетка от яростна сила.
— Какво направи? — извика Мел. — О, боже, какво…?
Но дори и нейният глас се загуби в рева на колоните, избухнали във вълна от огън и гръм.
Четвърта глава
В началото имаше само тишина. Дим.
Той нахлуваше надълбоко в белите ми дробове, прогонвайки въздуха до последната частица. Горещината закипя в мен и имах чувството, че ще отдели кожата ми от мускулите ми, а мускулите ми — от костите ми.
Сетне дойде и болката.
Паниката пищеше в черепа ми. Нажеженият до бяло въздух и налягането ме вдигнаха от земята тъкмо когато Защитникът изчезна сред дъжда от обгорели парчета пластмаса и метал. Униформата и косата му пламнаха първи, преди огънят да го погълне целия. А аз полетях… Главата ме болеше и беше толкова тъмно, толкова тъмно…
Гърдите ми отказваха да се разтворят, за да приемат въздуха, от който отчаяно се нуждаех. Не можех да помръдна. Нервите ми пееха и виеха, и жилеха, но тежестта… тежестта, която ме притискаше към грубия камък — тя щеше да ме смаже.
Навсякъде се стелеше пушек. Струи от него се носеха над мен, плъзгайки се по откритите рани по ръцете и гърдите ми. Дясната ми ръка бе заклещена под парче метал, паднало върху мен. Опитах да я измъкна, но китката ми се спря в нещо назъбено. Възпрях гърления си вопъл на болка.
Мисли… мисли…
Мел. Къде беше Мел?
Извъртях се, доколкото можах, усещайки как нащърбеният ръб на метала се впива в кожата ми. Не мога да остана тук… Не мога да остана…
Някой е дошъл да те убие.
Някой е дошъл да те убие.
Бомба.
— Престани — програчих. — Спри.
Напук на всеки инстинкт, на всеки глас в главата ми, крещящ да избягам, да се махна, да дишам, принудих тялото си да спре да се бори с парчето метал. Да вдишам колкото е възможно повече глътки от парливия въздух. Успокой се.
Не подейства. Защитниците, Мел, момчето, телепромптърът, зелената, тучна трева — всичко се завъртя в съзнанието ми. Задрасках с изпотрошени нокти по метала. Дишах, бях жива — колко пъти вече се измъквах от смъртоносната хватка на мрака. Изплъзвах се. И този път се отървах. Бях жива.
Трябва да им помогна.
Извих гръб с дълбок стон и опрях колене в тежестта над себе си, за да се помъча да я повдигна.
Чак когато усетих грубия допир на мокета до бузата си, осъзнах какво ме е затиснало: парче от временната сцена, която бяха издигнали специално за речта ми.
Отново го бутнах и този път парчето се отметна леко към края на близките стълби, позволявайки ми да вдигна ръце към гърдите си, преди металът пак да се срути върху мен.
После изведнъж… натискът, тежестта, мракът — просто изчезнаха.
Парчето метал се разтресе, повдигнато от черен силует. Слънцето се скри зад облак за миг и съумях да разпозная лицето му.
Беше тъмнокосото момче.
Веднага, щом товарът се отмести от мен, пропълзях възможно най-далеч. С явно облекчение, изписано по лицето му, момчето пусна падналата част от сцената върху стъпалата, предизвиквайки поредния облак прахоляк.
Кръвта мълниеносно запрепуска из вените ми, забуча в ушите ми, забивайки ножове в скованите ми крака. Избърсах с ръка парещите си очи. Пепелта се извиваше във въздуха като свирепа фъртуна и за част от секундата се озовах на друго място — с премръзнала кожа и мъничко детско телце.