Той ме наблюдаваше с искрено удивление.
— Приличаше на звезда.
Над нас проблесна светкавица и сърцето ми пак подскочи. Той като че ли се засрами и забоде поглед в ръцете си.
— Не знам какво говоря. Извинявай.
— Приличала съм ти на звезда — повторих тихо аз.
Думите увиснаха във въздуха помежду ни и дори мощният гръм не успя да ги заличи.
Роман върна онази маска на лицето си, паравана, скриващ почти всичко — но само за хората, които не го познаваха. Всяко от израженията му беше като език, просто трябваше да се научиш да четеш лицето му, за да ги разтълкуваш. Той отпусна стиснатите си устни, пое си въздух и прекоси разстоянието помежду ни, седна на оградата до мен.
Харесвах непринуденото ни мълчание. Как позволявахме на вятъра и гръмотевиците да си говорят вместо нас, заслушани, сякаш можеше да уловим някоя тайна.
— Приятелите ти са… — подхвана ведро той, но се замисли за подходяща дума.
— Смахнати? — предложих.
Роман кимна с облекчение.
— Ушите ми увехнаха от Вида.
Усмихнах се.
— Не — простена той. — Как беше английската фраза?
— Ушите ми пламнаха — отговорих, но сетне размислих. — Всъщност… знаеш ли какво? Май няма точен паралел.
Той отметна глава назад, ядосан на себе си.
— Толкова време живея тук. Защо още бъркам тези неща?
— Не ги бъркаш — казах аз. — Разширяваш набора ни от фразеологизми с някои забавни вариации.
Роман ме изгледа подозрително.
— Сериозно — уверих го.
— Подобни случки ме карат… — Бурята наново озари небето, обгръщайки го за миг в съвършена, приказна светлина. Видях как гърлото му подскочи, когато преглътна, как извърна лице, сякаш се мъчеше да го скрие. — Напомня ми, че не ми е мястото тук.
Продължих да го гледам, докато не се обърна към мен. Този път и двамата не отклонихме очи.
Най-накрая събрах смелост да попитам:
— Приянка мисли, че ще искаш да се прибереш у дома, след като помогнем на Лана.
Остани.
— Искам толкова много неща — каза той. — И повечето са невъзможни. Противоречат си. Променят се, изплъзват ми се и ги мразя, задето са толкова непостижими. Да си отида у дома и да успокоя майка ни, че сме живи и здрави, е мое желание, не задължение. Стремежът на Прия и Лана да останат тук, за да надвиват хора като Мърсър, винаги ме е карал да се чувствам като глупав егоист, задето мечтая за друго място. Някое тихо, безопасно кътче.
— Това не е нито глупаво, нито егоистично — отбелязах.
Остани.
Стремежът към безопасност беше също толкова нормален човешки инстинкт, колкото стремежът към нещо повече, към отмъщение, след като са те наранили, към това да закриляш любимите си хора. Ако можех да призова светкавиците, да изгоря с тях мрака около приятелите си, несъмнено щях да го сторя — без да се замислям нито за миг, дори мощта им да ме изпепели.
След всичко, което бяха преживели, след всичко, което Роман бе принуден да прави, само и само да не го разделят със сестра му, той заслужаваше спокойно уединение. Далеч от Мърсър и „Синя звезда“. От правителството, което би го използвало като опитно зайче.
Далеч от мен.
Остани — помислих си отново. — Моля те, остани.
— Някога мислех, че повече от всичко искам да помогна на Лана, да се върна у дома… — каза той. — Вече не съм толкова убеден.
Не откъсваше очите си от мен, сини като утринно небе. По-рано се беше изкъпал и обръснал за пръв път от няколко дни и сега кожата му беше мека и гладка. Изглеждаше ми някак по-малък… и усещах почти непоносимата нежност в леката му усмивка. Изпълваше ме с надежда и топлина.
— Няма нищо лошо в това да размислиш — пророних аз. Сърцето ми се сви болезнено и извърнах поглед от очите му, впивайки го в мъничкия белег по челюстта му. — Да се променят нуждите ти. Желанията ти.
Ръката на Роман беше само на сантиметър от моята върху оградата. Спомних си как бе описал любимата си музика, онези стари песни. Простички. Струваше ми се толкова простичко да преплета пръсти с неговите.
— А ти какво искаш? — попита ме той.
Въпросът му ме изтръгна от крехкия ми, сладък унес. Обърнах се към него.
— Ако ме беше попитал преди две седмици, щях да ти отговоря, че единственото, което искам, е да застана рамо до рамо с приятелите си и да ги защитавам, както те защитаваха мен. Не можех да се примиря, че са ме напуснали. Всички, всеки по свой начин. Нямах достатъчно силен глас, за да ги извикам обратно. Бях толкова сигурна, че най-лошото, което можеше да ни се случи, беше да се изгубим един друг. Да се разделим.