Той не каза нищо, само продължи да ме гледа.
— Разбира се, вече знам, че раздялата не е най-лошото нещо. По-страшно е да не успеем да си помогнем един на друг — казах. — Не мога да спра да мисля за Руби, какво ли преживява в момента. Както и че е съвсем сама. Знам, че е искала да ни защити, но… Разочаровали ли сме я? Не е вярвала, че можем да й помогнем ли? Ако е научила, че правителството е намесено някак, или е подозирала, но вече ни е нямала вяра… Не знам. Толкова ме е страх за нея.
— Не сте я разочаровали — увери ме Роман. — Не я познавам, но ако съдя по думите ви за нея, е пожелала да ви предпази от последиците. — Стабилният му глас ми подейства по-успокояващо от самата идея.
— През цялото това време са я държали „Леда“… дори преди експлозията — казах. — Седмици. А аз отказвах да повярвам, че е възможно.
Беше ми по-лесно да преглътна идеята, че съзнателно е избрала да напусне Убежището, отколкото, че правителството я държи. Но дори да бях знаела всичко от самото начало, нима можех да й помогна? Силата и влиянието ми се оказаха просто илюзия.
Роман затвори очи. Първата дъждовна капка тупна върху бузата му и се търкулна надолу по същия път, по който искаха да поемат пръстите ми. Хладната вода запръска по косата и голите ми ръце, но дори тя не съумя да разсее нарастващата горещина в тялото ми.
— Ироничното е, че тези хора унищожиха живота ми, но в същото време ме освободиха — додадох аз. — Накараха ме да се почувствам по-слаба и уплашена, отколкото се бях усещала от години, а това ме принуди да открия силата, която владеех от самото начало. Набедиха ме за предател и ми дадоха причина да им се опълча. За да вървим напред, не е потребно да избираме между две лоши възможности, а да намерим начин да минем между тях. Да си прокараме свой собствен път. Такъв, с който ще осигурим на Дунди и Съвета достатъчно доказателства срещу враговете ни и ще си гарантираме по-надеждна и трайна защита. Такъв, който ще помага на пси, изпаднали в беда, да откриват хора като Лиъм и Руби, и ще им дава възможност да живеят свободно. Който ще отнеме историята ни от ръцете на Мур и ще покаже на света кои сме в действителност.
Светкавица прониза небето, озарявайки благоговейното му изражение.
— Не съм силен и май повече преча, отколкото помагам — пророни той, — но… дали не мога да съм ви от полза?
Остани.
— Напротив, силен си — уверих го. — На целия свят няма друг като теб.
— И слава богу! — отвърна шеговито Роман, докато чистата му риза потъмняваше от дъжда.
— Говорех за теб, за самия теб — сръчках го леко с лакът. Сърцето ми блъскаше толкова мощно, че очаквах всеки момент да се пръсне. — Аз не съм по-силна от теб. И двамата провеждаме чужда енергия.
— Грешиш — възрази той. — Не я провеждаш, сливаш се с нея. Допирът с твоята сила беше като… Не знам как да го опиша.
— Реално погледнато, наистина е неописуема — съгласих се. — Май и аз самата не мога да я опиша добре.
— Като връзка е. — Той вдигна поглед към буреносните облаци. — Знам, че беше лъжа, но… харесваше ми да мислиш, че съм като теб в началото. Аз съм си аз, но вие с останалите сте част от нещо по-голямо. По-светло. Никога не сте сами.
— И на мен ми харесваше — признах му.
Когато пак срещнах очите му, те горяха. В тялото ми наново се разля онази гореща вълна, прогаряйки и сетните следи от несигурността ми. Чувствах гърдите си толкова стегнати, че едва дишах. И видях отражение на същите тези емоции в небесносините му очи.
— Какво беше усещането — попита той, — да държиш бурята в ръцете си?
Дори не се замислих.
— На безкрайност.
— Ще ми позволиш ли да го почувствам? — прошепна той. — Само веднъж.
Сърцето подскочи в гърдите ми. Знаех какво иска от мен и що за агония ще обземе съзнанието му.
— Не желая да те наранявам.
— Понякога болката е за добро — каза той. — Необходима е. Предпочитам нея пред безчувствеността.
Може и така да е — помислих си, — но после аз ще гледам как се мъчиш.
Този път, като извлякох пращящия заряд от небето, си се представих обсипана със звезден прах — като нещо толкова блестящо и сияйно, че можеше да отблъсне всичко тъмно, дори нощта. Усещането за мощ бе опияняващо, а увереността, която ми носеше, ме караше да се чувствам непобедима. Не исках никога да ме напуска.
Простичко — помислих си. Толкова простичко.
Роман сияеше с моята светлина. Вдигна ръка от оградата и я поднесе към мен с дланта нагоре. Аз не я поех. Вместо това обгърнах с ръце бузите му и когато не се отдръпна, а притисна лице към допира ми, затваряйки очи, го целунах.