— Сълзотворен газ — обясни Роман, кимвайки към тях.
Мъж на средна възраст придържаше един по-млад, докато куцукаха заедно напред. По-младият имаше кървяща рана на главата и разфокусиран поглед. Лъкатушеха покрай обгорени коли и полета от натрошено стъкло. Като минаваха покрай нас, по-възрастният мъж ме погледна бегло. След миг върна погледа си към мен.
Покашлях се и извърнах лице.
— Не отивайте в търговски център „Индипендънс“ — предупреди ни дрезгаво той. — Там събират всички и проверяват документите им за самоличност. Няма да ви пуснат.
Рискувах наново да надникна към него. Дори да не ме беше разпознал, несъмнено виждаше колко сме млади. И се досещаше какво може да означава това, въпреки че не носехме значките си.
— Най-добре минете през гробището — каза му Роман и сложи нежно ръка на лакътя ми, за да ме подкара напред. — Само се оглеждайте за хеликоптери.
— Благодаря — провлече раненият мъж. — Внимавайте. Не стрелят с гумени куршуми.
— О, боже! — прошепна Макс, щом се отдалечихме от двамата мъже.
— Все още ли си с нас? — попитах го.
Той преглътна сухо и кимна.
Трябваше да тичаме, за да настигнем другите. Роман поспря и се наведе да вземе нещо, паднало в канавката до един пръскащ противопожарен кран. Бейзболна шапка. Подаде ми я, без да каже нищо.
— Благодаря — прошепнах и я сложих възможно най-ниско върху лицето си.
Оставаше само да ни разпознаят още преди да сме стигнали сградата на „Леда“.
— Лабораторията не е ли точно до търговски център „Индипендънс“? — попитах, когато най-сетне настигнахме другите в сянката на една закована с дъски пицария.
— Май е на десетина пресечки разстояние — отговори Вида. — Защо?
— По-близо е — поправи я немощно Лиъм. — На около четири.
— Сигурен ли си? — попитах го.
— Брат ми се подвизаваше там под прикритие, докато работеше за Лигата — обясни Лиъм с безизразен глас — Веднъж го чаках в парка. Сигурен съм.
Прав беше. Намираше се на ъгъла на „Локъст“ и Десета улица, най-обикновена бяла сграда без всякакви табели и надписи. Лабораторията представляваше всеобща тайна за всеки служител на правителството и по всяка вероятност — за всеки живеещ и работещ във Филаделфия. Просто обществото знаеше, че лабораторията е била затворена и дарена на близкия университет, както и че поръчаните от ООН проучвания се извършват под зоркото око на правителството някъде във Вашингтон. Ако някой не беше познавал предназначението на ниската правоъгълна сграда, преди да избухнат безредиците, вече щеше да се досети заради сериозното военно присъствие около нея. Дори не виждах входната врата отвъд бронираните бусове, паркирани отпред.
Останахме една пресечка назад и се скрихме в тясното пространство между останките от суши ресторант и магазинче за химическо чистене. Миризмата от двете, смесена с пушека, накара очите ми да се насълзят.
— Разкарайте тези жални физиономии — нареди ни Вида. — Знаеше се, че няма да влезем през парадния вход.
— Защо ли ми се струва, че всички входове ще са под наблюдение? — подхвърлих.
Още от Канзас очаквахме засилена охрана в сградата, но не и пушки.
— Хайде, не сме идиоти, мамка му! — ядоса се Вида. — Някой да сътвори предложение.
— На мен ми хрумва едно изумително лошо — провлече Приянка.
— Това вече ми харесва — каза Лиъм. — Да чуем!
— Близо сме до цял тон разярени протестиращи, приклещени в парка от хора, които несъмнено превъзхождат числено, нали така? — Приянка надникна към мен. — Хрумна ми да преработим стратегията си от арената. Подтикваме ги да обкръжат „Леда“, пускайки им идеята, че вътре има… знам ли… провизии? Напомняме им, че именно заради „Леда“ сме на този хал. Ако обградят сградата, ще привлекат вниманието на войниците към предния вход, а ние през това време ще се промъкнем през някой от задните.
— Това вероятно ще доведе до убийства — изтъкна Дунди. — Дори да се възползваме от суматохата, за да се прокраднем вътре, те може да евакуират сградата заради безредиците.
— ООН! Вън от страната! ООН! Вън от страната!
Досега гласовете на хората, струпани около търговския център „Индипендънс“, същите онези, които бях видяла с лозунги край „Индипендънс Хол“ и „Дибърти Бел“, бяха просто далечен тътен. Но колкото повече стояхме на място, толкова повече се засилваха, наближаваха ни.
— Може да откраднем от униформите на умиротворителите или полицаите — предложи Роман.
— Добра посока на мислене, но неособено реалистична идея — отсъди Лиъм. — Дори да измислим гениална причина всички да влезем в сградата, в никакъв случай няма да намерим седем униформи, камо ли осма, в която да изведем Руби. Най-надеждният ни ход ще е да поразпалим страстите пред сградата, привличайки вниманието на охраната, така че да се проврем през някой страничен вход.