— Не знам за странични входове, но има резервен гараж, който използват, когато паркингът се напълни.
Всички се завъртяхме към Макс.
— Баща ти е работел за „Леда“ — спомних си внезапно какво ми бе казал на арената. — В тази лаборатория.
Той кимна.
— Ето точно тази информация щеше да ни е полезна преди пет шибани минути — каза Вида. — Да ни споделиш нещо друго?
— Главният гараж за персонала се намира точно под лабораторията, от задната страна на сградата. Резервният е на няколко пресечки северно от главния, но двата са свързани с подземен пешеходен проход — обясни Макс.
— Сигурен ли си? — попита Дунди. — Хиляда процента сигурен?
— Изследователите го използваха, когато не искаха никой да разбира, че са закъснели, или при корпоративни срещи, когато се стичаха повече служители от обичайно — добави Макс — Баща ми ме вкарваше оттам, когато ме водеше за експерименти, за да не ме зяпат във фоайето. И там има охрана, камери и поне един портиер в кабинката, но влизането не би трябвало да ни затрудни особено. Не знам някоя ключалка да се е опънала на Приянка.
— О, Максимо — трогна се тя. — Сега вече съжалявам, че толкова пъти сменям паролата на телефона ти, за да те измъчвам.
Той присви очи насреща й.
— Знаех си!
Лиъм плесна с ръце.
— Съсредоточете се. До коя точка в сградата води този подземен проход? До фоайето?
— До същите асансьори, които използва и главният гараж, само че един етаж по-надолу. Те се движат по задната страна на сградата. Трябва ти карта, за да се качиш, но и тук ще ни помогне Приянка.
Тя отметна дългата си къдрава коса през рамо.
— Добре — каза Дунди. — Седем етажа, включително фоайето. Ако се разделим, няколко от нас ще започнат да претърсват от най-горния етаж надолу, а останалите — от втория нагоре. Ще се срещнем по средата.
— Ти определено идваш с мен — заяви му Вида. — Без уговорки. Не си хващал оръжие от четири години.
— Нямах намерение да споря.
— И аз тръгвам с вас — обяви Лиъм. — Хлапаците ще поемат долните етажи. Среща при асансьорите на четвъртия. Има ли начин да изключим охранителните камери?
— Като стигнем, ще пробвам — каза Приянка. — Ще опитам да повредя цялата система.
Всички закимаха. Освен Макс, на когото сякаш му се гадеше.
Не искам да наранявам никого повече…
Вече го бяхме принудили да наруши обещанието към себе си, когато трябваше да се бие срещу Къби. Нямах намерение да го правя отново.
Роман също усети и каза с обичайния си кротък тон:
— Ще ни трябва транспорт, за да напуснем града. Ще се погрижиш ли за това? Постарай се да намериш бърз маршрут за бягство през автоколоната.
Макс кимна ентусиазирано.
— Просто ми оставете един от телефоните. Ще ви държа в течение.
Дунди му даде своя, а Лиъм ни отстъпи стария телефон на Сам.
— Само съобщения — каза Вида. — И то с кодираното приложение.
— ООН! Вън от страната! — продължаваха да скандират протестиращите. — Върнете Джоузеф Мур в играта!
Вида тръгна първа към изхода от тясната уличка, придържайки гърба си към едната стена. Даде ни знак да я последваме, хвана Макс за яката на ризата му и го придърпа към себе си.
— В посока на гаража ли се движат?
Той кимна.
— Северно от сградата е. Ако продължат по тази улица, излизат право на Десета.
Звучеше логично, защото полицейските бариери заприщваха входа и от двете страни на „Локъст“, където множество коли висяха изоставени и разбити.
— Блудният син се завръща — изшушука Приянка. — Липсваше ни, късмет.
Когато първата вълна демонстранти минаха в обратната посока покрай нас, вдигнали лозунгите си като знамена и наметнали знамената си като пелерини, Вида ни изведе сред суматохата. Протестиращите се изляха по тротоарите и се скупчиха, за да маршируват заедно напред, напред и пак напред, принуждавайки ни да си проправяме път през тях. Шепа войници се събраха по улиците, излизащи на нашата, за да държат тълпата в същата посока.
Лиъм се озова до мен и залитна, когато някой случайно го блъсна с лакът в гърдите. Пресегнах се и го хванах под ръка. Тъмната коса на Вида се мяркаше между лозунгите на демонстрантите. Гледах да не я изпускам от очи, докато в същото време се мъчех да намеря другите.
Познат натиск изникна в дъното на съзнанието ми, запращайки студена тръпка надолу по гръбнака ми. Изчезна, преди да успея да си обясня чувството. Лиъм изтръпна до мен и притисна ръка към гърдите си.