— Изведнъж ме побиха тръпки.
Надигнах се на пръсти, оглеждайки околните сгради. Колкото повече нарастваше тревогата ми, толкова повече се размиваха близките лица. Приянка, която вървеше пред нас, се обърна и срещна погледа ми, докато издирваше трескаво с очи единствения възможен виновник.
Лана.
Четиридесет и втора глава
Откъснахме се един по един от демонстрантите, следвайки Макс, който ни поведе по уличка, толкова тясна, че дори нямаше табела с име. Ако не ни водеше, сигурно щях да пропусна входа към нея. Вратата на самия гараж се сливаше почти незабележимо с графитите по тухлената стена. Той посочи черното квадратче над горния ляв ъгъл на входа.
— Това е сензорът за дистанционното — обясни, надниквайки към Приянка, която обаче се взираше в охранителната камера над другия ъгъл.
— Тя… действа ли? — прошушна ми Лиъм.
— Чувам те отлично — увери го Приянка. — И да, действам. Дайте ми само минутка… Добра защитна стена си имат. С много… нива…
Роман поклати глава.
— Не можем да минем през тази врата. Трябва да има някакъв отдушник…
Той тръгна по протежение на сградата и някак се промъкна в тясното пространство между стената на гаража и съседната офис сграда. Накрая намери някакъв отвор от задната страна, голям колкото гардероб. Сърцето ми подскочи, когато изчезна през него, и подскочи отново, когато подаде глава през дупката.
— Това е. Кажи на другите.
Лиъм вирна вежди.
— Същинска мечта.
— Млъкни, ако обичаш — отсякох и го блъснах към отвора.
За да мине през него, трябваше да свали колана и карираната си риза, оставайки по сив потник. Дунди очевидно се съмняваше, че ще успее да се провре между двете сгради, но все пак опита. Приянка вдиша дълбоко и съдра задната част на блузата си, докато минаваше.
Преди да ги последвам, Вида се обърна към Макс.
— Ще ни трябва някакъв служебен автомобил. Нещо, което би имало място на пътя в подобна ситуация и което не биха спрели да претърсят. Ако не ти попадне такъв, опитай да намериш маршрут без патрули и охрана.
Той кимна със сбърчено чело.
— Ще направя всичко по силите си.
— Разполагаш с двайсетина минути да направиш повече от всичко по силите си — натърти Вида.
Другите вече бяха свалили металната решетка на отдушника и Роман бе пропълзял вътре. Намерихме го да стои над поваления охранител от будката до голямата врата.
Поведе ни през малкия, празен гараж до проход, издълбан в бетона. Спускаше се плавно, преди да се изравни. Озовахме се толкова надълбоко под земята, че дори не чувахме полицейските сирени и скандиращите тълпи по улицата. Флуоресцентните лампи над нас примигваха в ритъм с препускащия ми пулс.
Просто дишай — напомних си. — Откриваме Руби и си тръгваме.
Елементарно беше — трябваше да внимаваме да не задействаме алармите и да не привлечем вниманието на охраната. Намирахме Руби. И си тръгвахме.
Развъртях рамене и между зъбите ми пробяга искра на статично електричество.
Проходът водеше към асансьорите точно както ни бе обяснил Макс.
— Трябва да изкачим само три етажа. Може да тръгнем по стълбището — предложи Роман на Вида. — Така е по-малко вероятно да привлечем внимание, отколкото с няколко спирки на асансьорите.
Вида кимна одобрително.
— Добра идея.
Приянка пристъпи напред и долепи ръка до клавиатурата. Асансьорът издрънчаваше на всеки етаж, който подминаваше по пътя си надолу. Всички изтръпнахме от шумотевицата.
— Четвъртият етаж пред същите асансьори — напомни Вида. — След двайсет минути. Каквото и да се случва, това е срещата. Ще променяме плана в движение, ако се наложи.
Кимнах и другите влязоха в кабината.
— Успех.
Вратите се затвориха и асансьорът ги отнесе. Неприятно чувство на страх се прокрадна в стомаха ми. Роман сложи ръка на тила ми. Допирът ме накара да се обърна към него.
— Дойдохме заедно — пророни той. — Ще си тръгнем заедно.
Кимнах и изопнах рамене. Отново извадих телефона от джоба си и започнах да записвам. Приянка вече се беше справила с ключалката на вратата към стълбището и ни я държеше отворена. Вдишах дълбоко и последвах двама им.
Електрическата мрежа на сградата жужеше тихо в ушите ми. Бетонните стени на стълбището бяха боядисани, а ръбовете на стъпалата — гумирани, за да не се пързалят. Отстрани, успоредно на стълбите, се спускаше светлоотразителна лента, по-ярка от малките лампи по стените, които светеха през една, вероятно за да се пести енергия.