В гърлото ми заседна писък.
Момчето ме погледна с искрящи очи, после ме хвана за раменете и ме изправи на крака, преди да са успели да си възвърнат чувствителността напълно. Глезените ми поддадоха и залитнах напред, но то ме задържа. Разтърси ме леко, за да се съвзема, за да привлече вниманието ми.
Но аз гледах отвъд него.
Мел.
Приличаше на отломки от кукла, разпилени по земята след гневен изблик на дете. Една от обувките й с висок ток стоеше изправена на стъпалото под мен, сякаш просто я бе събула точно преди горещата вълна на експлозията да я повали. Защитниците — жената, която ни водеше, и мъжът с пистолета — бяха мъртви и сивите им униформи още пушеха.
Взривът беше скалпирал тревата, завещавайки кръг от изровена почва и раздробени тухли. Няколко тежко ранени репортери и университетски служители се мъчеха да изпълзят надалеч от горящата земя. Кожата и дрехите им бяха обгорели почти до въглен.
Стреснах се, когато първата фигура проби гъстата димна завеса, минавайки през разнебитената ограда. След мъжа куцукаше жена със съдрана лятна рокля, напоена с кръв от струите, които се стичаха по пищялите й. Изражението й беше празно, като че експлозията бе изпепелила всяка мисъл от ума й. Не се промени дори като сведе очи към отрязаната ръка, която носеше.
Хората бягаха от ливадата в хаотично стълкновение, тъпчейки разбитите камери, заобикаляйки на косъм ранените, мъртвите и онези, които се опитваха да им помогнат. Неколцина бяха паднали на колене и пищяха беззвучно сред суматохата. Деца. Родители. Баби и дядовци. Полицаи. Защитници. Кръв навсякъде. Пушек — толкова много пушек.
Беше само една искра.
Само един импулс от силата ми. Нямаше как да се разшири толкова, да прескочи към колоните. Имах контрол върху него. Обърнах се към мястото, където допреди малко се бе намирала операторската кабинка. И агент Мартинез.
Натискът върху рамото ми пак се усили. Докато се мъчех да видя с болезнените си, облени в сълзи очи, момчето застана пред мен, заприщвайки гледката. Устата му се движеше, ала смогнах да различа едва броени думи — и те звучаха приглушено, сякаш ми крещеше под вода.
— … върни се… обратно… чу ли…?
То осъзна, че не го чувам, в същия миг, в който и аз сторих същото. Понечих да се изтръгна от хватката му. Сърцето ми затуптя толкова бясно, че ми причерня. Момчето ме стисна още по-силно и този път пое лицето ми с едната си ръка, обръщайки го към своето.
Бурята от паника и страх в главата ми стихна за момент. То продължаваше да говори. Повтаряше нещо. Не можех да разбера дали наистина го чувам, или си представях как звучи гласът му — дълбок и дрезгав:
— Добре ли си? Добре ли си?
Не бях загубила слуха си напълно, но почти всички звуци се давеха в пронизително пищене, извиращо отвсякъде и отникъде.
— Добре ли си? — изкрещя то на сантиметри от ухото ми. — Добре ли си?
Кимнах, защото бях жива. Кимнах, защото май това бе единственото движение, на което беше способно тялото ми в тази секунда. Не бях добре… нищо наоколо не беше добре…
Не можех дори да се разплача. Очите ми вече преливаха от горещи сълзи, отмиващи прахоляка и пушилката. Мозъкът ми не успяваше да се потопи в скръбта.
То наново ме хвана за рамото и ме задърпа надолу по оставащите стъпала. Към телата.
Опитах да се изтръгна, да побягна към Старата главна сграда. Нищо не разбирах. Експлозията. Защитниците. Този непознат — още от дете нямах навика да тръгвам с непознати, но защо го вършех сега? Момчето можеше да е замесено. Можеше… можеше да е отговорно за взрива.
Ти предизвика взрива — прошепна гласът в главата ми. — Загуби контрол.
Поклатих глава, пробвайки да го прогоня. Не бях загубила контрол. Познавах силата си.
Не бях аз. Ако се предадях на паниката и попаднех в капана на тази ужасяваща мисъл, нямаше да постигна нищо. Сключих челюсти и принудих ръцете си да спрат да треперят.
План: да стигна до колата. Да намеря Купър. Да откарам надалеч себе си и всеки друг, който се нуждаеше от помощ.
Съсредоточи се!
Усещайки съпротивата ми, момчето ме пусна. Аз се изправих и вдигнах очи към неговите.
— Опасно е! — изкрещя то.
— Сериозно ли? — отвърнах му. Посочих към мястото, където бяхме оставили правителствената кола. — Колата!
Изражението му се промени под саждите и мръсотията и в напрегнатия му поглед се изписа изненада. Но само за секунда, преди стоманената решимост да се завърне в очите му. То кимна и ми даде знак да водя.
Обърнах се. Момичето, което бях зърнала с него по-рано, се появи пред мен изневиделица и яркожълтата му рокля просветна като лъч през пушека. На дясната си ръка имаше изгорено, сякаш я беше вдигнало, за да предпази лицето си от взрива. Изкрещя нещо на момчето и то се завъртя назад да провери какво става.